Определение № 357 от 04.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4806/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. В. В. против Решение № 324/ 11.02.2013 г. по гр.д.№ 3743/12 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение на СГС, І отделение, 1 състав, постановено на 26.06.2012 г. по гр.д.№ 10898/11 г., с което са уважени предявените от Р. Б. И. и Й. И. И. против Л. В. В. обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД- за признаване собствеността на ищците и осъждане на ответника да им предаде владението на гараж № 1 в [населено място], [улица], заедно с 1,72% ид.ч. от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо парцел V- 86, 87 от кв.225-А по плана на [населено място], м.”Л.”, респ. за присъждане в тяхна полза на обезщетение за ползване на имота без основание от ответника в периода 12.08.2006 г.- 12.08.2011 г., в размер на 15 064 лв. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат отхвърлени. В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че въззивният съд е постановил решението си в отклонение от практиката на съдилищата, като е уважил предявените искове срещу ответник, който е владял процесния имот повече от 10 години и го е придобил по давност. Ответниците по касационната жалба- Р. Б. И. и Й. И. И. не са депозирали по реда на писмени отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Посоченият в изложението към касационната жалба правен въпрос е изцяло ирелевантен за делото, тъй като в рамките на преклузивния срок, с изтичането на който се погасява правото му да релевира възраженията си срещу предявения иск- срока за отговор на исковата молба, ответникът не е противопоставил възражение, че е придобил имота по давност /чл.133 във връзка с чл.131, ал.2, т.5 ГПК/. По този начин, съобразно основополагащото за процеса диспозитивно начало, съобразно което предметът на делото се определя от страните /чл.6, ал.2 ГПК/, съдът не е бил сезиран с такова възражение и не е дължал произнасяне по него, при което навеждането му за първи път пред касационната инстанция е процесуално недопустимо. С оглед изложените съображения, предвидените в процесуалния закон основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд не са налице. Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение