Определение № 703 от 11.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4420/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 5858/10.11.2022г., подадена от „Дигант - Димитров и Григоров СД", чрез пълномощника адв. Ц. С., срещу решение № 182 от 07.09.2022г., постановено по въззивно гр.дело № 334/2022г. на Врачанския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 403 от 07.07.2022г. по гр.д. № 1279/2022г. Врачанския районен съд е признато за незаконно и отменено уволнението на Н. Б. Н. от длъжността „електротехник промишлено предприятие" в ответното дружество, извършено със заповед № 184/18.02.2022г. на управителя и ищецът е възстановен на заемана преди уволнението длъжност и „Дигант - Димитров и Григоров СД" е осъдено да му заплати обезщетение за времето, през което е останал без работа, следствие на незаконно уволнение за периода от 18.02.2022г. до 23.06.2022г. включително, в размер 4 251 лева, ведно със законната лихва, считано от 14.04.2022г. до окончателното плащане. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок от процесуално легитимирано лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК са нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът иска да бъде допуснато до касационно обжалване въззивното решение, на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд-решение № 21/16.03.2010г. по гр.дело № 2061/2021г. на II ГО по въпроса 1. Налице ли е процесуално нарушение в случаите, в които въззивния съд с оглед задълженията си по чл.7, ал.1 и чл.10 ГПК, без да е дал указания на страната или е поставил въпрос към нея, без да й е указал значението им по делото, да приеме, че тази страна процесуално е бездействала, тъй като не е поискала събирането на други доказателства. Сочи, че е налице противоречие на обжалваното решение с решение № 8/05.06.2019г. по гр.дело № 1295/2018г. на I ГО и с решение № 74/25.07.2019г. по гр.дело № 2999/2018г. на IV ГО на ВКС по въпроса: 2. Когато въззивният съд приеме, че предметът на доказване е по-голям от очертания в доклада по чл. 146 ГПК на първоинстанционния съд, длъжен ли е да даде указания на ищеца, че не сочи доказателства за установяване на релевантните по делото факти. Според касатора атакуваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол, на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните правни въпроси, които според него са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 3. Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства и 4. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи. Сочи, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК-атакуваното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е нарушил основните принципи на гражданския процес-чл.5, чл.7, ал.1 и чл.10 ГПК. В преклузивния срок по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба Н. Б. Н., чрез пълномощника адв. В. Л., изразява становище за липса на предпоставките за допускане до касационен контрол на обжалваното решение и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на IV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Предявени са искове с правно основание в чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ, във вр. с чл. 225, ал.1 КТ. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че след подадена от ищеца собственоръчно написана на кариран лист молба от 14.11.2017г., адресирана до управителя на ответното дружество, с искане да бъде назначен в „Дигант - Димитров и Григоров СД", между страните е сключен трудов договор № 347/15.11.2017г., по силата на който ищецът е заемал длъжността „електротехник промишлено предприятие" с основно месечно трудово възнаграждение 473,80 лева. Трудовото възнаграждение е изменяно неколкократно през годините, като към м.януари 2022г. брутната заплата на работника е била 708,50 лева. Установил е, че сред документите в трудовото досие на Н. се намира собственоръчно написана на кариран лист молба с дата 17.02.2022г., адресирана до управителя на ответното дружество с искане работникът да бъде освободен от работа по взаимно съгласие, считано от 18.02.2022г. Със Заповед № 184 от 18.02.2022г., връчена на ищеца на същата дата, трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ - по взаимно съгласие и е разпоредено на лицето да се изплати обезщетение по чл. 224 КТ. Според представената справка по чл. 62, ал.5 КТ прекратяването на трудовия договор е отразено в НАП, а видно от регистрационна карта, издадена от Агенцията по заетостта, дирекция „Бюро по труда", след прекратяване на ТПО, Н. се е регистрирал като лице, търсещо работа. Във връзка с оспорване от страна на ищеца на молбата за освобождаване от работа, с доводи, че бил накаран да я напише и подпише още при постъпването си на работа, без върху нея да поставя дати (на подаването и дата, на която да се счита прекратено ТПО), в първоинстанционното производство е допусната и приета неоспорена от страните съдебно-почеркова и техническа експертиза. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и след подробен анализ на заключението на съдебната експертиза съдът е приел, че заповедта за прекратяване на ТПО е незаконосъобразна-соченото прекратително основание не се е осъществило, тъй като от страна на ищеца липсва изразено съгласие за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. За да обоснове този извод, съдът е съобразил отговорите на поставените втора, трета и четвърта задача от заключението, а именно: изписаните в молбата за освобождаване от работа дати 18.02.2022 и 17.02.2022 са написани с различни от останалия ръкописен текст химикални пасти; ръкописният текст в представените молби-за назначаване на работа и за освобождаване по взаимно съгласие от името на Н. са изпълнени с пишещо средство „химикалка" с партидно сходни по състав багрилни компоненти в химикалната паста; налице е партидно сходство на хартията върху която са написани двете молби. Въззивният съд е приел, че отговорите на последните три задачи по косвен начин доказват оспорването на молбата за освобождаване по взаимно съгласие от страна на ищеца и основателността на твърдението му за съществуваща недобросъвестна практика в предприятието, свеждаща се до едновременно подаване по поръка на работодателя на молба за назначаване на работа и молба за прекратяване на правоотношението без дати. Уточнил е, че отговорите на тези три задачи правят косвена верига от доказателства, които според съда са достатъчни, за да се приеме, че липсва изразено съгласие от страна на Н. за прекратяване на трудовия му договор, като направеният извод не се разколебава от липсата на категоричен отговор по първия въпрос, по който експертът е констатирал недостатъчна съвкупност по обем от идентификационни признаци, непозволяваща да се изследва изпълнителят на датите в молбата за прекратяване на трудовото правоотношение. За неоснователни съдът е счел доводите на ответника-жалбоподател, че подписването на заповедта за прекратяване на трудовия договор е факт, който удостоверява дадено от работника съгласие. Съдът е посочил, че в заповедта липсва изявление на работника, а подписът му върху нея удостоверява единствено връчването й, а не съгласие с прекратяването. В обобщение е направен извод, че при липсата на валидно изявление на една от страните, не може да се постигне и съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото основание-чл. 325, ал.1, т.1 КТ. Предвид това, съдът е приел, че трудовото правоотношение с ищеца е прекратено незаконосъобразно, а предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ са основателни и следва да се уважат. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Първият, поставен от касатора процесуалноправен въпрос е неясно и хипотетично формулиран и не съответства на извършените по делото процесуални действия на страните и на съда, поради което не може да осъществи изискуемото от законодателя общо основание за допускане на касационния контрол. В цитираното в изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК решение № 21/16.03.2022г. по гр.дело № 2061/2021г. на II ГО, както и в посочените в него решения на ВКС е разяснено, че с принципите в гражданския процес за служебното начало - чл. 7 ГПК и за установяване на истината-чл.10 ГПК, законодателят е вменил задължение на съда да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, да им съдейства за изясняване на делото от фактическа страна и за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото. Това негово задължение е конкретизирано и доразвито с разпоредбите на чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съгласно които съдът може да поставя въпроси на страните, като указва значението им по делото, а също така да указва на страните да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях. В случая във въззивната си жалба ответното дружество е изложило оплаквания за необсъждане в цялост от страна на РС на събраните по делото доказателства и е оспорило фактическите констатации на съда, както и на експерта, изготвил приетата съдебна експертиза. Ответното дружество се е оплакало, че в противоречие с отговора на първа задача, съдът е приел, че е налице дописване на датите върху молбата за освобождаване от работа. Дружеството не е направило доказателствено искане пред въззивния съд, нито е релевирало във въззивната си жалба допуснато от РС процесуално нарушение, свеждащо се до непопълване на делото с доказателства, които съдът може да събира по служебен почин, вследствие на което делото да е останало неизяснено от фактическа страна. Поради това за въззивния съд не е съществувало задължение да назначава служебно, сочената за първи път в касационната жалба, допълнителна или повторна експертиза, нито за този съд е съществувало задължение да укаже на страната да посочи какви обстоятелства иска да установява или да й постави въпроси, като укаже значението им за спора. С оглед разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, ограничаваща обхвата на дейността на въззивния съд по проверката на правилността на първоинстанционното решение, Окръжният съд Враца е бил ограничен единствено до направените във въззивната жалба оплаквания, предвид това атакуваното въззивно решение е изцяло съобразено със задължителното разрешение в т. 3 ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според него, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Предвид това, не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС. Вторият поставен въпрос също не съответства на данните по делото за извършените от съда и страните процесуални действия и съдържа твърдения за факти, които не са се осъществили. Въззивният съд не е приел, че предметът на доказване е по-голям от очертания в доклада по чл. 146 ГПК, както сочи касаторът, а с оглед наведените във въззивната жалба на работодателя оплаквания, е посочил, че спорният между страните въпрос, пренесен и във въззивното производство, е относно наличието на постигнато взаимно съгласие за прекратяване на ТПО и датата, от която то да бъде прекратено. Във въззивната жалба на работодателя липсва изричен довод за нарушение на процесуалните правила във връзка с доклада по делото по чл.146, ал.1, т.5 ГПК, за да се приеме, че за състава на окръжния съд е съществувало задължение да указва на страната, че не сочи доказателства за установяване на релевантните по делото факти. Следва да бъде уточнено, че според задължителната за съдилищата съдебна практика, формирана с цитираното вече ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно - чл. 269, изр. 2 ГПК. Единствено, когато във въззивната жалба или отговора, страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Третият, формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не е правен, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а довод, свързан с правилността и обосноваността на обжалваното въззивно решение, който преповтаря съображенията, заявени с касационна жалба. Несъгласието на касатора с фактическите изводи на съда, с анализа на доказателствата и с направените правни изводи, са съображения, относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. По последния поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводи и възражения на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от цитираното ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС-напр. решение № 60 от 7.05.2015г. по гр. д. № 5467/2014г. на III ГО, въззивният съд е приел, че прекратяването на трудовото правоотношение по реда на чл. 325, т. 1 КТ по взаимно съгласие означава, че и двете страни желаят сключеният между тях трудов договор да прекрати своето действие, считано от определен момент нататък; всяка от страните следва да изрази волята си ясно, категорично, безусловно и свободно; необходимо е волеизявленията на двете страни за прекратяването на трудовия договор да съвпаднат, в това число и по отношение на датата, от която договорът се счита прекратен. С оглед на това при несъвпадане волята на страните относно датата на прекратяване на договора, липсва взаимно съгласие. При постановяване на решението си в случая въззивният съд е съобразил процесуалните си задължения и е преценил поотделно и в съвкупност събраните доказателства, имащи значение за установяване на правнорелевантните за спора факти; посочил е кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, кои счита за недоказани и защо; както и е обсъдил всички доводи и възражения на страните, излагайки свои собствени решаващи мотиви по съществото на правния спор. Несъгласието на жалбоподателя с крайния резултат от въззивната проверка и изложените в тази връзка аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не може да се проверяват в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на решението-основание по чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК. В случая атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Ответната страна по жалбата е направила искане за присъждане на разноските за касационното производство, което е основателно и доказано за сумата 1 950 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО