Определение № 135 от 02.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 471/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение №1019 от 25.05.2015г. по в.гр.д.№312/2015г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение №5038 от 31.10.2014г. по гр.д.№104/13г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Т. Г. Д., И. Д. И. и Г. Н. И. срещу Р. П. Р., П. Б. Р., Ж. Р. Д., К. П. Р. и П. Х. Р. иск по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ - за установяване правото на собственост на ищците върху недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], местността „Б. чешма”, представляващ ПИ №212 по плана на с.о.”А. мак”, с площ от 1336кв.м., на основание изтекла придобивна давност през периода 1988г. - 19.02.2007г.

Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която е бил уважен съединеният по реда на чл.123 ГПК /отм./ иск по чл.108 ЗС, който е между същите страни, но с разменено процесуално положение - за установяване на собствеността и предаване владението върху 679/1336 ид.части от ПИ №212 на ищците Р. Р., Ж. Д., К. Р. и П. Р. и 633/1366 ид.части от ПИ №212 на ищците Р. Р. и П. Р..

По делото е установено следното:

Ищците по иска с правно основание чл.108 ЗС - Р. Р., П. Р., Ж. Д., К. Р. и П. Р. се позовават на права върху спорния ПИ №212, произтичащи от реституция по ЗСПЗЗ в полза на наследодателката им К. Г. Я., както и на продажба по нот.акт №66/1999г. за част от възстановения имот, извършена от К. Я. в полза на един от нейните наследници - Р. Р. /в брак с П. Р./.

Ищците по иска с правно основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./ и ответници по ревандикационния иск – Т. Д., И. И. и Г. И. се позовават на придобивна давност за същия имот, започнала да тече през 1988г. Т. и И. са наследници на Д. И. Д., на когото спорният ПИ №212 е бил предоставен за ползване през 1966г. с акт по §4, ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ, без обаче да е било упражнено право на изкупуване по §4а. Ищцата Г. И. е съпруга на И. И., конституирана в процеса след допусната по нейна молба отмяна по реда на чл.304 ГПК на влязло в сила предходно решение по гр.д.№1932/2010г. на Варненския окръжен съд, с което искът по чл.108 ЗС е бил уважен, а искът по чл.97, ал.1 ГПК/отм./ - отхвърлен.

За да уважи иска по чл.108 ЗС, въззивният съд е приел, че решение №254/12.08.1994г. и решение №620/25.06.1999г. на ПК В., с които е възстановена в реални граници по реда на ЗСПЗЗ собствеността на наследодателката К. Я. върху спорния имот, имат конститутивен ефект. Двете са издадени преди изменението на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ /ДВ бр.68/99г., в сила от 30.07.99г./ и затова не е необходима последваща заповед по §4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, с която да бъде завършена административната процедура по възстановяването на собствеността. Независимо от това, такава заповед е издадена в полза на ищците – заповед №551/08.05.07г. Прието е, че с решенията на поземлената комисия възстановеният имот е индивидуализиран в достатъчна степен. Тези решения не са нищожни, тъй като са издадени от компетентен орган, в предвидената от закона форма и имат законово основание. Оплакванията за материална незаконосъобразност не могат да бъдат разглеждани, предвид приетото в ТР №9/07.11.12г. Не е нищожна и заповедта по §4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като тя е издадена от кмета на съответния район на [населено място] въз основа на изрична делегация от кмета на общината, за каквато няма забрана в закона. Договорът за покупко-продажба по нот.акт №66/99г. също не е нищожен. От една страна продажбата на имот от несобственик не води до нищожност на договора за продажба, а от друга – в настоящия случай продавачката К. Я. е била собственик на продадената част от имот №212, която е била индивидуализирана пред нотариуса с описаните в нотариалния акт скици на ПК В.. Възражението на ответниците, че владеят имота на законно основание, тъй като са го придобили по давност, е прието за неоснователно. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, според която придобивната давност за имоти, които се възстановяват по реда на ЗСПЗЗ, започва да тече от датата на влизане в сила на тази разпоредба – 22.11.1997г. От тази дата, до датата на завеждане на иска по чл.108 ЗС – 20.11.2007г., не е изтекъл десетгодишният срок по чл.79, ал.1 ЗС. Не е признато и право на задържане по чл.72, ал.3 ЗС, вр. §4в, ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като ответниците не са добросъвестни владелци.

За да отхвърли установителния иск по чл.97, ал.1 ГПК/отм./ въззивният съд е изложил аналогични мотиви за липса на изтекъл 10г. срок по чл.79, ал.1 ЗС.

Касационна жалба срещу основното решение е подадена от Т. Г. Д., И. Д. И. и Г. Н. И..

Жалбоподателите поддържат, че първоинстанционното решение е нищожно, а въззивният съд неправилно е приел, че то е валидно. На следващо място – съдът не изложил убедителни и законосъобразни мотиви по възраженията им за нищожност на административните актове, с които е възстановена собствеността на спорния имот по реда на ЗСПЗЗ; не обсъдил всички оплаквания във въззивната жалба за материална незаконосъобразност на тези актове; не извършил косвен съдебен контрол за тяхната законосъобразност; неправилен бил изводът за възможност за делегиране на права при издаването на заповедта по §4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, както и че ТР №9/2012г. се прилага и в хипотеза като настоящата; искът по чл.108 ЗС не следвало да се уважава поне за сградата в процесния имот; не били обсъдени действителните възражения за нищожност на нот.акт №66/1999г.

В изложението към жалбата се поставят следните въпроси, уточнени от състава на ВКС в съответствие с предвиденото в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС:

1. Може ли съдът да не излага мотиви по оплакванията и доводите във въззивната жалба.

2. Следва ли съдът да обясни в решението си защо приема за неотносими част от оплакванията във въззивната жалба.

3. Некомпетентността на административния орган обуславя ли нищожност или унищожаемост на административния акт.

4. Може ли съдът да не се занимае с довод, че липсва възстановяване по реда на §4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ.

5. Допустим ли е косвен съдебен контрол на гражданския за законосъобразност на административните актове за възстановяване на собственост по реда на ЗСПЗЗ.

6. Следва ли към заповедта по §4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ да бъде издадена скица на възстановения имот.

7. Кой носи доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че към решението на поземелената комисия от 1999г. са били издадени скици и може ли за този факт да се съди от това, че жалбоподателите не са опровергали удостоверителното изявление на нотариуса, според което при извършване на сделка с възстановения имот са представени такива скици, заверени от поземлената комисия.

8. Може ли съдебното решение да почива на предположение.

9. Може ли да се правораздава без мотиви, с отбягване на действително относимите оплаквания във въззивната жалба и без въззивният съд да извърши служебна проверка дали са спазени императивните правни норми.

10. Щом съдът приема, че производството се развива по правилата на ГПК от 1952г. /отм./, може ли да действа като въззивна инстанция, а не като контролно-отменителна.

Ответниците в производството Р. П. Р., П. Б. Р., Ж. Р. Д., К. П. Р. и П. Х. Р. оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане от ВКС, а по същество – че е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че не са налице сочените от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият, вторият и деветият въпрос са свързани със задължението за мотивиране на съдебния акт и за обсъждане на оплакванията, възраженията и доводите на страните. По тези въпроси обжалваното решение не противоречи, а е в пълно съответствие с посоченото от жалбоподателите решение №94 от 28.03.2014г. по гр.д.№2623/2013г. на ВКС, ІV ГО. Въззивният съд е изложил 31 стр. мотиви, като е разгледал подробно всички факти по делото в тяхната връзка, обсъдил е оплакванията и доводите на жалбоподателите, произнесъл се е по техните твърдения, че са собственици на спорния имот на основание изтекла придобивна давност, както и по възраженията им срещу собствеността на насрещната страна – за нищожност на административните актове за реституция и на прехвърлителната сделка от 1999г., както и по възражението за право на задържане. Изложил е мотиви защо не следва да се упражнява контрол за материална законосъобразност на актовете за реституция. Правните му изводи съответстват на данните по делото и на приложимия закон. Обстоятелството, че съдът е достигнал до изводи, които са противоположни на очакваните от жалбоподателите, не води нито до нищожност, нито до неправилност на обжалваното решение. Не е нарушена и т.1 на ТР №1/09.12.13г. на ОСГТК на ВКС, тъй като първоинстанционното решение не противоречи на императивни правни норми. По-конкретно - въззивният съд е изложил съображения, че към момента на издаване на двете решения на ПК В. от 1994 и 1999г., е била спазена разпоредбата на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ в приложимата редакция на този текст /преди измененията и с ДВ бр.68/1999г./, която все още не предвижда двуфазно производство за възстановяване на земите по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ. И в двете решения се съдържа пълна индивидуализация на възстановения имот като част от имот пл.№153 от кадастралния план от 1956г., с подробно посочени съседи, попадаща в имоти №211, 212, 214, 215, 230, 232, 234 и 237 по плана на с.о.”А. мак” от 1990г., отново индивидуализирани със съседите си. Предмет на спора по настоящото дело е само имот пл.№212, който изцяло попада в имот пл.№153 по плана от 1956г. и за който е установена принадлежността към имуществото на наследодателката на ищците К. Я. към момента на образуване на ТКЗС. Промяната в чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ, извършена с ДВ бр.68/1999г., в сила от 30.07.1999г., както и последващото въвеждане на ал.3 на чл.18ж ППЗСПЗЗ /ДВ бр.113/1999г./, не засяга вече издадените решения на поземлените комисии за възстановяване на собственост в земи по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ, които имат конститутивен ефект. За тези решения не важи новият ред за възстановяване на собствеността в две фази – признаване на собствеността от поземлената комисия /ОСЗ/ и възстановяване на собствеността със заповед на кмета на общината по §4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, въз основа на план на новообразуваните имоти. Ако бъде издадена такава заповед, както е в настоящия случай, тя няма правно действие, тъй като собствеността вече е възстановена. Затова е без значение за спора по делото и въпросът дали заповедта е издадена от компетентен орган, както и останалите въпроси, свързани със спазването на законовите разпоредби при издаването и. Отделно от това – жалбоподателите поддържат взаимноизключващи се тези. От една страна считат, че не е налице валидно възстановяване на спорния имот по реда на ЗСПЗЗ, а от друга – че са го придобили по давност. Предвид тълкуването на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, дадено със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК / решение №383/02.11.2011г. по гр.д.№1388/2010г. на ВКС, І ГО, решение №547/12.01.2011г. по гр.д.№660/2010г. на ВКС, ІІ ГО; решение №61/14.02.2014г. по гр.д.№562/2011г. на ВКС, ІІ ГО и др./, когато собствеността върху земеделските земи не е възстановена до влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ – 22.11.1997г., придобивната давност върху тях започва да тече след възстановяването на собствеността. Ето защо, ако в процесния случай собствеността върху спорния имот все още не е възстановена с валиден административен акт по реда на ЗСПЗЗ, то и придобивната давност за него все още не е започнала да тече.

По втория въпрос жалбоподателите също въвеждат твърдение за съществуващо противоречие между обжалваното въззивно решение и решение №94 от 28.03.2014г. по гр.д.№2623/2013г. на ВКС, ІV ГО. В действителност такова противоречие липсва. Въззивният съд е разгледал онези оплаквания срещу въззивното решение, които са правно обосновани и които почиват на реалните факти по делото. Непроизнасянето по част от доводите на въззивниците, които са неприемливи от гледна точка на правото и на данните по делото, не представлява липса на мотиви и не е в противоречие с посоченото решение на ВКС. Такива са например доводите, че нотариалният акт за покупко-продажба от 1999г. е нищожен, тъй като е нищожно решението на поземлената комисия, с което е възстановен имотът, предмет на продажбата; че сделката е нищожна, тъй като не е изразено съгласие за продажба, а само за закупуване на имота; че тя няма предмет, тъй като не можели да се установят продаваемите реални части.

Третият въпрос е за вида нищожност на административен акт, който е издаден от некомпетентен орган. Въпросът не е обуславящ за изхода на настоящото дело по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, ето защо по него не може да се допусне касационно обжалване. По делото не е възниквало съмнение в компетентността на поземлената комисия, която е издала решение №254/12.08.1994г. и решение №620/25.06.1999г., имащи конститутивно действие, а последващата заповед по §4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ е без правна стойност, както бе посочено по-горе в настоящото решение. Но дори тя да беше актът, с който се възстановява собствеността, приетото от въззивния съд, че тя е издадена от компетентен орган, е в пълно съответствие с изричния текст на чл.46, т.12 от ЗМСМА, според който кметът на района изпълнява функции, които са му възложени от кмета на общината, при наличие на заповед за делегиране на права, каквато в случая е издадена.

Четвъртият въпрос е некоректно поставен. В случая съдът се е занимал с довода, че липсва възстановяване по реда на §4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ и го е намерил за неоснователен. Този довод не държи сметка за това, че §4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ се прилага само по отношение на висящи административни процедури за възстановяване на земи в терени по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ, които не са приключили преди изменението на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ с ДВ бр.68/1999г. Настоящият случай не е такъв, тъй като възстановяването на собствеността е приключило преди въпросното изменение на чл.14, ал.4.

По петия въпрос обжалваното решение е в съответствие с ТР №9/07.11.2012г. по тълк.д.№9/12г. на ОСГК на ВКС. Действително, това тълкувателно решение разглежда допустимите възражения срещу акта на реституция, които може да направи ползвателят, упражнил право на изкупуване по §4а или §4б ПЗР на ЗСПЗЗ. В настоящия случай правото на изкупуване не е упражнено, а бившите ползватели се позовават на придобивна давност. Те обаче не могат да имат повече права и за тях също се отнася приетото в посоченото тълкувателно решение. В този смисъл е и решение №237/16.01.2014г. по гр.д.№5/2013г. на ВКС, І ГО, което е постановено в производство по чл.290 ГПК и е задължително. Обжалваното въззивно решение е в съответствие с това решение на ВКС.

Шестият въпрос също не е обуславящ за изхода на делото поради изложеното по-горе, че възстановяването на собствеността в случая е извършено с решения на ПК, постановени при редакцията на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ преди изменението с ДВ бр.68/1999г., а не със заповед по §4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ.

Седмият и осмият въпрос се поставят поради обстоятелството, че по настоящото дело не са представени скици към решенията на поземлената комисия – решение №254/12.08.1994г. и решение №620/25.06.1999г. на ПК В.. Въззивният съд е приел, че към датата на издаване на първото решение не е имало изискване за издаване на скица, за да настъпи реституционният му ефект, а за второто решение такива скици са били издадени, видно от неопроверганото изявление в нотариалния акт №66/1999г., в който те са описани с номер и дата. По тези въпроси жалбоподателите отново поддържат тезата, че въззивното решение противоречи на обсъжданото решение №94 от 28.03.2014г. по гр.д.№2623/2013г. на ВКС. Това решение обаче е свързано с изискването за мотивиране на съдебния акт и не разглежда въпроса за тежестта на доказване и доказателствените средства, който всъщност се поставя по настоящото дело. Няма противоречие между двете решения по поставения правен въпрос, затова по него не възниква соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая следва да бъде съобразено и решение №93/07.06.2013г. по гр.д.№883/2012г. на ВКС, ІІ ГО, с което се приема, че липсата на скица по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ не обуславя нищожност на решението за възстановяване на собствеността в реални граници, след като възстановеният имот може да бъде индивидуализиран по друг начин. В настоящия случай възстановеният имот е индивидуализиран с експертизите по делото, а има и данни, макар и косвени, че към решение №620/25.06.1999г. на ПК В. са били издадени скици и те са представени пред нотариуса при изповядване на сделка с част от възстановения имот.

Десетият въпрос не държи сметка за това, че с измененията на ГПК от 1952г./отм./, извършени през 1997г. /ДВ бр.124/1997г./, е въведен непълният въззив и от този момент второинстанционният съд действа като въззивна, а не като контролно-отменителна инстанция. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,