Определение № 618 от 13.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 1155/2017 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма]/н/ против решение №20/05.01.2017г. по т.д.№5167/16г. на Апелативен съд София,с което след отмяна на решение №1373/01.08.16г. по т.д.№3641/16г. на Софийски градски съд, вземането на [фирма] към банката в размер на 819 342,57 лв.,придобито по силата на договор за цесия с [фирма]. и произтичащо от налично салдо по разплащателна сметка на това дружество в [фирма], е включено в списъка на приетите вземания,изготвен в производството по несъстоятелност на [фирма] с поредност на удовлетворяване по чл.94 ал.1 т.4 ЗБН /ред. ДВ бр.67/29.07.2003г./. В касационната жалба се твърди,че решението на САС е неправилно,необосновано и незаконосъобразно,тъй като е постановено при процесуални нарушения - необсъждане на всички относими по делото доказателства,както и в противоречие със събрани по делото такива и с установеното с тях фактическо положение,както и при неправилно приложение на материалния закон. Ответникът по касация [фирма] в писмения си отговор се е противопоставил на допускането на обжалваното решение до касационен контрол,поради липса на предпоставките за това, а по същество е обосновал съображения за неоснователност на релевираните доводи за наличие на основания за отмяна. Върховен касационен съд, ТК, състав на Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Производството по делото е образувано пред СГС на основание чл.68 ЗБН по подадено по реда на чл.66 ал.6 ЗБН възражение срещу решението на синдика на банката от 15.01.16г.,с което е оставено без уважение възражението на дружеството срещу списъка на приетите в производството по несъстоятелност на [фирма] вземания с искане вземането му да бъде включено служебно.Възражението е обосновано с твърдения за наличието на вземане на [фирма] за сумата 819 342,57 лв.,представляваща дължим след извършени две прихващания със задължения на дружеството към банката остатък от вземане, придобито по силата на два договора за цесия с [фирма],с които му е прехвърлено вземане по разплащателна сметка на [фирма] в [фирма],за което прехвърляне банката е била надлежно уведомена по реда на чл.99 ал.3 ЗЗД и цесиите са били надлежно осчетоводени.Счетено е,че остатъкът от вземането на възразилия кредитор в претендирания размер представлява вземане на „вложител“ по смисъла на §1 т.4 от ДР на ЗБН,което,съгласно разпоредбата на чл.63 ал.3 ЗБН, е следвало да се счита предявено и да бъде включено от синдика служебно в списъка по чл.64 ал.1 ЗБН. С първоинстанционното решение възражението е оставено без уважение по съображения за неприложимост на разпоредбата на чл.63 ал.3 ЗБН,поради отречено от съда качество „вложител“ за цесионера, предпоставящо служебно произнасяне на синдика с включване на придобитото от него вземане в списъка на приетите вземания. За да промени този резултат по спора между страните,при еднозначно установена пред двете инстанции фактическа обстановка, въззивният съд е очертал като основни спорни въпросите дали сключеният договор за цесия легитимира ищеца като титуляр на вземане с произход от договор за влог в банката /респ. има ли същият качеството “вложител“/; дали непогасеният след прихващането претендиран остатък от това вземане с оглед естеството му подлежи на служебно приемане от синдиците на банката и съответното му включване в списъка на приетите вземания,както и дали подлежи на удовлетворяване по реда на чл.94 ал.1 т.4 ЗБН.На тези въпроси съдът е отговорил положително,като се е обосновал с правни аргументи,извлечени от разпоредбите на чл.420 ал.1 ТЗ, §1 т.4 от ДР на ЗБН, чл.9 ал.2 и §1 т.6 от ЗГВБ, чл.99 ал.2 ЗЗД. Приел е за безспорно установено,че цедентът [фирма] е бил страна по договор за влог,който,предвид характера и предмета му,противно на тезата на синдика, не представлява договор, сключван с оглед личността /респ. вземането по него е прехвърлимо/.Във връзка с позоваването на ответника на нормата на чл.2 ал.6 от Наредба №3 на БНБ,даваща право на банката да подбира клиентите си,като откаже сключването на договор за влог без да излага мотиви, съдът е посочил,че тази норма /нито която и да е друга такава/ не въздига наличието на особени качества на влогодателя в предпоставка за сключването на договор за влог. Поради това и нормата е възприета от съда като допускаща изключение,а не въвеждаща правило при възникването на договорното правоотношение.Доколкото цедентът е притежавал качеството „вложител“ по смисъла на легалното определение на понятието „вложител“,дадено в §1 т.6 от ЗГВБ и §1 т.4 от ЗБН,то това качество,според въззивната инстанция, е преминало и върху цесионера.Този извод съдът е аргументирал с общата разпоредба на чл.99 ал.2 ЗЗД,по смисъла на която последният придобива вземането в размер,по вид,произход и в състояние,в което същото се е намирало в патримониума на цедента към датата на сключване на договора за цесия.Допълнително съдът се е позовал и на разпоредбата на чл.9 ал.2 ЗГВБ,тълкувана във връзка с §1 т.4 ЗБН, от които е направил извод,че при разрешена от закона възможност да бъдат извършвани разпоредителни действия с влога,качество „вложител“ има и придобилия вземането по него,като лице,имащо право да получи паричните средства по банкова сметка или кредитни салда,произтичащи от временните положения в резултат на обичайни банкови сделки. Приемайки,че за ищеца е налице това качество,САС е заключил,че синдикът е следвало да включи служебно в списъка на приетите вземания остатъкът от вземането,получен след прихващането и претендиран в размера, посочен във възражението, с поредност на удовлетворяването по чл.94 ал.1 т.4 ЗБН. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът [фирма]/н/ е посочил,че „по чл.280 ал.1 т.т.2 и 3 ГПК при постановяването на решението си въззивният съд се е произнесъл по съществени материално-правни и процесуално-правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона,от решаващо значение за производството по несъстоятелност на [фирма]/н/ и за развитието на правото,както и въпроси,които са решавани противоречиво от съдилищата“. Като такива касаторът е формулирал въпросите:1.Следва ли цесионерите да предявят вземанията си пред синдика в сроковете и по реда на чл.63 ал.1 от ЗБН или следва да бъдат включени служебно в списъка на приетите от синдика вземания?; 2. Качеството „вложител“ субективно качество ли е с оглед личността?; 3.Прехвърлимо ли е чрез договор за цесия качеството „вложител“?; 4.След уведомяване и осчетоводяване на прехвърлено вземане по влог от страна на банката-длъжник по реда на чл.99 ал.3 ЗЗД, цесионерът придобива ли качеството „вложител“ по смисъла на §1 т.4 от ДР на ЗБН?; 5.Придобитото вземане по силата на договор за прехвърляне на вземане произтича ли от временни положения в резултат на обичайните банкови сделки,отговарящи на дефиницията за „вложител“ по смисъла на §1 т.4 от ДР на ЗБН? В изложението е направено твърдение за липса на произнасяне в решението на САС по въпросите: 1. С оглед на това,че вземането е придобито до една година преди датата на откриване на производство по несъстоятелност, следва ли кредиторът да се удовлетворява по реда на чл.94 ал.1 т.4 ЗБН като вложител?; 2.Може ли да бъде „вложител“ цесионер, който не е в правоотношение с банката; не е сключил договор за влог с банката; не е предоставил парични средства на банката; не е идентифициран от банката,съгласно вътрешните правила за идентификация; не е приел общите условия на банката по реда на ЗПУПС; не заплаща такси по тарифата на банката за обслужване на специалната сметка,по която е осчетоводено прехвърленото вземане; не е извършена задължителна проверка по ЗМИП?; 3.Законосъобразно ли е прилагането на двойни стандарти по отношение на списъка на приетите вземания,като същият бъде допълван с кредитори- цесионери с ред на удовлетворяване по чл.94 ал.1 т.4 ЗБН /при положение,че в одобрения от съда по несъстоятелността списък цесионерите за включени с ред на удовлетворяване по чл.94 ал.1 т.7 ЗБН/? Доколкото действително се констатира и от настоящия състав,че в решението на САС не е даден отговор на така поставените въпроси,същите не биха могли да обусловят наличие на общ критерий за допустимост на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК,изискващ въпросът да е бил разрешен от въззивния съд и това разрешение да е обусловило и крайния изход на спора. Макар и да е направено в касационната жалба твърдение за постановяване на въззивното решение при допуснати нарушения на процесуалните правила,липсата на произнасяне по посочените въпроси,като въведени от него в предмета на спора, не е визирана конкретно като такова нарушение,както и не е поставен съответен на него процесуално-правен въпрос,който да би бил релевантен с оглед констатацията. Като непокриващ предпоставката на чл.280 ал.1 ГПК следва да бъде преценен четвъртият от въпросите,по които касаторът твърди да е налице произнасяне на въззивния съд, предвид липсата на направен в решението му самостоятелен правнорелевантен извод,че придобиването на качеството „вложител“ от цесионера е възникнало в резултат на уведомяването на банката за цесиите и осчетоводяването на прехвърлените вземания. Останалите четири въпроса - 1,2,3 и 5, при известна редакция и конкретизация, биха могли да бъдат приети като осъществяващи общото изискване за селекция по чл.280 ал.1 ГПК,доколкото основните мотиви, по които с атакувания въззивен акт е уважено направеното от [фирма] възражение по чл.66 ал.6 ЗБН,се свеждат до признато от съда задължение на синдика на банката да включи служебно в списъка на приетите вземания вземането на цесионера,на когото е признато от съда качеството „вложител“ по смисъла на легалната дефиниция на §1 т.4 от ДР на ЗБН,при отказ то да бъде тълкувано като субективно качество с оглед личността на сключилия договора и при съображения за прехвърлимост на това качество, заедно с цедираното вземане по договор за влог. Въпреки това касационно обжалване на решението не следва да се допусне поради липса на обоснована приложимост на сочените във връзка с въпросите допълнителни критерии по т.2 и т.3 от чл.280 ал.1 ГПК. В изложението правните норми, въвеждащи двете хипотези за допълнителна селекция, са цитирани само формално. Не е посочена конкретна противоречива практика по смисъла на т.3 от №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС – решения на други съдилища,разрешаващи същите въпроси по противен на мотивите в обжалваното въззивно решение начин. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е извършено единствено позоваване на решение №922/25.05.16г. по т.д.№7549/14г. на СГС,което е произнесено в производството по несъстоятелност на банката,като с него съдът по несъстоятелността е одобрил съставения от синдиците списък,включвайки цесионерите в ред за удовлетворяване по чл.94 ал.1 т.7 ЗБН.Доколкото това решение е представено във връзка с обосноваване допълнителен критерий по въпрос,по който въззивният съд не се е произнесъл,то не може да се възприеме като противоречива практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 ГПК и според указанията в посоченото тълкувателно решение на ВКС по въпросите от значение за изхода на делото. Във връзка с втория от допълнителните критерии,на които се позовава касатора, в изложението е посочено само ,че по поставените въпроси липсва задължителна съдебна практика,а разрешаването им ще има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В т.4 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС е разяснено кога правният въпрос е „от значение за точното прилагане на закона“ - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а „от значение за развитието на правото“ е когато законите са непълни, неясни или противоречиви,с цел да се създаде съдебна практика по прилагането им или, за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени”. В случая твърдения за наличие на създадена задължителна съдебна практика, нуждаеща се от промяна или осъвременяване по причините и с целите, посочени в тълкувателното решение или за непълнота и противоречие в законите,налагаща създаването на съдебна практика по правните въпроси, не са изложени. Разпоредбата на §1 т.4 ДР на ЗБН установява ясна дефиниция на качеството „вложител“ по смисъла, употребен в закона и то е приложимо спрямо всяко лице,на което законът и договорът предоставят правото да получи парични средства по банкова сметка или кредитни салда,произтичащи от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки.Цесионерът е лице, което отговаря на изискването на посочената разпоредба,тъй като е носител на прехвърлено му вземане спрямо банката,произтичащо от договор за влог,сключен с цедента,което му дава правото да получи паричните средства по съответната банкова сметка,а прехвърлимостта на това вземане е разрешена и допустима от закона /по арг. от чл.99 ЗЗД,чл.9 ал.2 ЗГВБ и при липсата на изрично установени законови ограничения по отношение на договора за влог/. Поради липсата на обосновани предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК, съставът на ВКС,ТК,първо отделение намира,че следва да бъде постановен отказ за достъп до касационен контрол на въззивното решение. Така мотивиран,