Определение № 298 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 287/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Й. К. против решение №11641/21.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 5990/2019 г. от VІІ-ми състав на САС. Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че обективно съединените искове с правно основание чл.79, ал.1, вр. Чл.240, чл.92 ЗЗД са основателни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СГС. Съдът е приел, че от представения по делото договор за заем от 14.01.2011год. се установява, че ищецът, в качеството на заемодател, е предоставил на ответника, в качеството на заемател, парична сума в размер на 121000евро, като в чл.1.1 е поето задължение за връщане на сумата в срок до 14.12.2011 год. Посочено е, че в чл.5,1 от договора страните са договорили мораторна неустойка при забава на заемателя да върне заема в размер на 0,1% за всеки просрочен ден. Съдът е обсъдил представена по делото разписка, с която ответникът потвърждава, че на 14.01.2011 год., е получил от ищеца сума в размер на 121000 евро -“личен заем“, както и запис на заповед с дата 14.01.2011 год. за сума в размер на 121000 евро, на гърба на който е отбелязано предявяването му на 14.12.2011 год. Съдът е приел, че представените по делото проекти на договор за посредничество и допълнително споразумение не установяват наличието на друга воля между страните, както и противопоставянето им да бъдат обвързани по правоотношение по договор за заем. Съдът е обсъдил дали същите доказателства могат да се разгледат като начало на писмено доказателство, т.е. да съдържат изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна. Прието е, че документите не отразяват воля на страните за ненастъпване на последиците на договора за заем от 2011г., като в тази връзка е посочено, че същите не са подписани, не е ясно кои са страните по тях, няма посочено възнаграждение по договора за посредничество, за да се приеме, че имат връзка с договора за заем, както и че липсват други доказателства, които установят твърдяната симулация. Възражението на въззивника, че не му е била предоставена възможност за ангажиране на такива доказателства съдът е приел за неоснователно, тъй като с доклада по делото първоинстанционният съд е уважил искането на ответника за допускане до разпит на свидетел при довеждане за установяване на обстоятелствата относно характера на взаимоотношенията между страните и твърдението, че е посредничил на „Агриколор” ООД за закупуване на имот от „НИК Петрол”, като в три съдебни заседания ответникът не е осигурил довеждане за разпит на допуснатия свидетел. Възражението, че не са допуснати поисканите съдебни експертизи също е прието за неоснователно, тъй като дали заемодателят е имал налични средства за предоставяне на заем е ирелевантно за процеса, тъй като не установява възможностите за предоставяне на сума по договора за заем, а другите искания са били преклудирани. Относно възражението за достоверна дата на договора съдът е приел за установено, че е извършено вписване на номер на лична карта на ответника на 21.03.2011г, поради което следва именно тази дата се счете за достоверна. Съдът е приел, че е предадена сумата и е възникнало задължение на заемателя да я върне. Твърдението, че не е върната сумата по договора за заем е отрицателен факт, поради което доказателствената тежест е на ответника по делото, като доказателства в тази насока не са били представени. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочения правен въпрос е относно значението и тежестта, което могат да имат косвени доказателствени средства, които обаче разгледани в своята съвкупност и последователност биха могли да обосноват извод, че към момента на сключването на договора за кредит страните не са целели настъпването на правните последици на този договор, а желаели да прикрият договор за посредничество. Съдът не е отрекъл възможността с косвени доказателствени средства да се разкрива действителната воля на страните по сключения договор между тях, като в тази връзка не е допуснал соченото противоречие с цитираните и представени решения на ВКС, които обаче са постановени при различна фактическа обстановка и при различни доказателства, установяващи привидността в конкретните казуси. В настоящия случай съдът е приел, че от представените доказателства тази привидност не се установява, без да е отрекъл възможността това да се извърши с косвени доказателства, напротив, обсъдил е представените такива от страна на касатора. Останалите доводи в подкрепа на твърдението на ищеца за наличие на привиден договор са въпроси по съществото на спора, а не правни въпроси, касаят въприетата фактическа обстановка от съда, която не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото касаят обосноваността на решението, а необосноваността не е сред касационните основания по чл.280 ГПК. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ответникът по касационната жалба следва да се присъди сумата 3800 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.