Определение № 2078 от 09.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 554/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Джи Ес Ес Консулт“ ЕООД, [населено място] срещу определение № 25989 от 17.12.2025 г. по ч. гр. д. № 12725/2025 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІІ В състав. С него е оставена без уважение частната жалба на „Джи Ес Ес Консулт“ ЕООД срещу определение № 37360 от 09.09.2025 г. по гр. д. № 13800/2025 г. на Софийски районен съд, 63 състав, с което е прекратено производството по делото, образувано по искова молба вх. №85369/11.03.2025 г., подадена от „Джи Ес Ес Консулт“ ЕООД срещу „А1 България“ АД, поради недопустимост на предявените искове. Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че въззивният съд не е отговорил на оплакванията в частната жалба срещу акта на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото. Оспорва изводите на съда за недопустимост на предявените искове, тъй като с оглед издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за процесните вземания се преклудират всички възражения и оспорвания относно размера и правопораждащите юридически факти на паричните притезания, предмет на заповедта. Излага съображения, че заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК няма сила на пресъдено нещо. Мотивира становище, че в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК не се представя изпълнително основание – документ, удостоверяващ изпълняемото право, като за иницииране на производството е достатъчно твърдението на заявителя за дължимост на търсеното вземане на определено правно основание. Частният касационен жалбоподател поддържа доводи за необоснованост на извода на въззивния съд, че наведените в исковата молба факти във връзка с договора, източник на спорните вземания, не са новооткрити по смисъла на закона. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В р. І, т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, без да поставя конкретен правен въпрос, частният касационен жалбоподател твърди, че въззивният акт противоречи на практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, решение № 109 от 20.06.2019 г. по гр. д. № 2562/2018 г. на ВКС, І г. о., решение № 134 от 03.08.2017 г. по т. д. № 558/2016 г. на ВКС, І т. о., решение № 35 от 01.09.2015 г. по т. д. № 407/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 254 от 10.03.2014 г. по гр. д. № 1526/2013 г. на ВКС, решение № 373 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 807/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., както и на решение № 12 от 02.10.2012 г. на Конституционния съд на Република България. В т. 2 на същия раздел поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните въпроси: „1. Налице ли е правен интерес, за който и да е правен субект, и в частност за касатора, да оспори чрез иск валидността и съществуването на едно твърдяно правоотношение, въз основа на което се основават претенциите на заявителя в заповедното производство? Като спорът между страните не е решен със силата на присъдено нещо, след отхвърляне на възражение по чл. 423 ГПК.; 2. Посочената искова претенция, с каква правна квалификация следва да се счита - чл. 124, ал. 1 ГПК или чл. 439 ГПК?; 3. Налице е ли е процесуална възможност, предвидена в ГПК, която при неприето възражение по чл. 423 ГПК, да прегради възможността на твърдения длъжник да ползва общото право на иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, и да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това?; 4. Наличието на твърдение за съществуване на правно отношение от страна на заявителя, което променя правната сфера на длъжника, води ли до наличие на правен интерес у последния да го оспори чрез иск? Освен наличие на влязло в сила съдебно решение, ползващо се със силата на присъдено нещо, налице ли е друга правна преграда за оспорването на това правно отношение чрез иск?“ Сочи, че така въведените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и по тях липсва формирана практика. В р. ІІ от изложението на основанията за достъп до касация се поддържа, че въззивният съд е разрешил процесуалноправни въпроси в противоречие с актове на СЕС – решение по дело С-450/06 и решение от 17 декември 2009 г. по дело Комисия срещу Ирландия – С-89/08 и цитираните в него решения на СЕС, практиката на ВКС, както и че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона. В тази част на изложението се поставя въпросът „Процесуално допустимо ли е да се препятства общото правило за принципа на състезателност, който е застъпен и от ГПК, чрез предвиденото в чл. 8 състезателно начало?“. В изложението на частния касатор се поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът „А1 България“ ЕАД, [населено място] е депозирал отговор на частната касационна жалба, в който поддържа, че същата е недопустима с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Излага доводи, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните във връзка с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Частната касационна жалба срещу акта на въззивния съд в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на „Джи Ес Ес Консулт“ ЕООД срещу определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото в частта по обективно съединените отрицателни установителни искове за признаване за установено, че „Джи Ес Ес Консулт“ ЕООД не дължи на „А1 България“ ЕАД сумите по изпълнителен лист № 16170 от 14.07.2023 г., издаден по силата на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 23201/2023 г. на СРС, 176 състав, както следва: 1. 5287, 65 лв., представляваща месечни такси и потребление за използване на услуги по договор №[ЕИК] за периода от 23.05.2022 г. до 23.12.2022 г., ведно със законната лихва за периода от 02.05.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, и сумата от 322, 57, представляваща мораторна лихва за периода от 28.07.2022 г. до 01.05.2023 г.; 2. сумата от 2 153, 30 лв., представляваща месечни вноски по договор №[ЕИК] за продажба на изплащане за периода от 23.05.2022 г. до 23.12.2022 г., ведно със законната лихва за периода от 02.05.2023 г. до окончателното изплащане, и сумата от 108, 30 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 28.07.2022 г. до 01.05.2023 г., и 3. сумата от 14 730, 80 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договор №[ЕИК], ведно със законната лихва за периода от 02.05.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, и сумата от 581, 11 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 31.07.2022 г. до 01.05.2023 г., е недопустима. Съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване определения по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. По силата на чл. 280, ал. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. /2 556, 46 евро/ – за граждански дела и до 20 000 лв. /10 225, 84 евро/ – за търговски дела. Спорните вземания произтичат от относителна търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 вр. ал. 3 ТЗ, което обуславя търговския характер на делото и приложение на минималния праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела от 20 000 лв., предвиден в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. С оглед цената на съединените отрицателни установителни искове с предмет парични вземания въззивното определение в посочената част не подлежи на обжалване, поради което частната касационна жалба като недопустима следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата му част, в която съдът е оставил без уважение частната жалба на „Джи Ес Ес Консулт“ ЕООД срещу първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото по съединените при условията на евентуалност искове за установяване несъществуването на правоотношение по договор №[ЕИК] за предоставяне на електронни съобщителни услуги и за прогласяване нищожността на същия договор, частната касационна жалба е допустима, тъй като цената на посочените искове, определена съобразно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК – с оглед стойността на договора, надхвърля 20 000 лв. /10 225, 84 евро/. Производството по делото е образувано по съединени при условията на евентуалност искове за признаване за установено, че не съществува облигационно правоотношение с източник договор №[ЕИК], сключен между страните по делото, евентуално за прогласяване нищожността на този договор поради липса на съгласие и евентуално, че ищецът не дължи на ответника сумите по издадени по ч. гр. д. № 23201/2023 г. на Софийски районен съд, 176 състав заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист. В исковата молба е посочено, че подаденото от ищеца възражение по чл. 423 ГПК не е било прието от въззивния съд. Наведени са твърдения, че посоченият договор не е бил сключван между страните по делото и не съществува, а ако съществува – не е бил подписан от представителя на дружеството ищец. Въззивният съд е установил, че по ч. гр. д. № 23201/2023г. на СРС, 176 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, влязла в сила, по която е издаден и изпълнителен лист на 14.07.2023 г., с предмет парични вземания на ответника „А1 България“ АД към ищеца „Джи Ес Ес Консулт“ ЕООД – главница, мораторна лихва, неустойка, дължими по договор №503376940 от 28.05.2019 г., за принудителното събиране на които вземания е образувано изпълнително дело № 20238410402614 на ЧСИ Н. М., с рег. № 841 на КЧСИ и район на действие - СГС. В атакуваното определение въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд за недопустимост на предявените искове, според които с влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, поради което на разположение на длъжника са само исковете по чл. 424 и чл. 439 ГПК, като е допустимо тези искове на длъжника да се основават само на факти, настъпили след влизането в сила на заповедта за изпълнение, но не и на такива, които той е могъл да релевира преди изтичането на преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. В мотивите на първоинстанционния съд е изтъкнато, че ищецът не твърди никакви обстоятелства, които да са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, съответно не са налице „нововъзникнали“ обстоятелства, на които исковете да са основани. Преценено е, че с исковата молба се наведени обстоятелства, които не съставляват и „новооткрити“ обстоятелства по смисъла на закона, тъй като са могли да бъдат въведени в срока за възражение по чл. 414 ГПК. В тази връзка е изтъкнато, че договорът за мобилни услуги е подписан от управителя на ищцовото дружество, вписан в ТРРЮЛНЦ – към 2019 г. Въззивният съд е изложил и собствени аргументи за недопустимост на исковете. Подчертал е, че предвид влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК се преклудират всички обстоятелства, материалноправни възражения и оспорвания по отношение на размера и правопораждащите юридически факти на парични притезания, предмет на заповедта. Като се е съобразил със задължителните разрешения, дадени в т. 11в и т. 11б на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, е изтъкнал, че защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена заповед за изпълнение, включително и с възражение за недействителност на договора, на който кредиторът основава вземането си по заповедта, следва да се осъществи по реда на подаване на възражение по чл. 414 ГПК, след което в срока за отговор на исковата молба, ако не ги е обективирал във възражението по чл. 414 ГПК, длъжникът следва да направи горепосочените оспорвания. Изразил е становище, че при неподаване на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или невъвеждането на тези възражения в предмета на спора с отговора на исковата молба в производството по иска по реда на чл. 422 ГПК се преклудира възможността на длъжника да защити правата си в отделно, самостоятелно исково производство. Съдът е счел за неоснователни доводите на ищеца, че наведените в исковата молба факти, на които се основават исковете му, следва да се приемат за новооткрити по смисъла на закона, тъй като договор №[ЕИК] е бил сключен на 28.05.2019 г. и по него ищецът е погасявал задълженията си по издадените фактури до м. 05.2023 г., т. е. не би могло да се приеме, че ищецът не е знаел за съществуването на такъв договор. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Доколкото в р. І, т. 1 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че въззивният акт е постановен в противоречие с практиката на ВКС и с решение на Конституционния съд, като се сочат конкретни актове на които определението на Софийски градски съд противоречи, следва да се посочи, че според вече цитираното тълкувателно решение касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В посочената част от изложението частният касатор не формулира правен въпрос, което се явява достатъчно основание за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК според задължителните разяснения по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите по т. 1, 3 и 4, въведени по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с т. 2 на р. І от изложението на частния жалбоподател, могат да бъдат обобщени и уточнени съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос дали влязлата в сила заповед за изпълнение е процесуална пречка за съществуването на правото на иск по искове на длъжника за установяване несъществуването на правоотношението по договора, от който се извеждат паричните вземания по заповедта, и за прогласяване нищожността на този договор. Този въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е доказано наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. В практиката на ВКС е трайно утвърдено разбирането, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено/, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК /отм.// и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира /решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 3 от 4.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., IV г. о., решение № 118 от 7.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о. и др./. В решението по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. о. е прието, че с изтичането на срока по чл. 414 ГПК и влизане в сила на заповедта за изпълнение по реда на чл. 416 ГПК всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск /Решение № 207 по гр. д. № 7030/2014 г. на ВКС, ГК, ІV г. о. /, извън специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране на изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите, съществували до проявлението на изпълнителната й сила, съответно стабилизирането й. Като е приел, че с оглед неподаването на възражение в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК и неприемането от въззивния съд на депозираното от „Джи Ес Ес Консулт“ ЕООД възражение по чл. 423 ГПК, заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК за вземанията на „А1 България“ ЕАД към длъжника „Джи Ес Ес Консулт“ ЕООД, породени от договор №[ЕИК] от 28.05.2019 г., е влязла в сила, поради което длъжникът не може да заведе установителни искове за несъществуването на облигационно правоотношение между страните по този договор и за обявяване на нищожността на договора поради липса на съгласие, въззивният съд изцяло се е придържал към дадените разрешения в практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана, поради което са изключени поддържаните допълнителни основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът по т. 3 от р. І, т. 2 от изложението на основанията за достъп до касация не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед формулировката на въпроса липса яснота кой от трите обективно съединени искове касае питането на частния жалбоподател. Дори и обаче да беше налице такава яснота, въпросът няма характера на въпрос по приложение на материална или процесуална норма, а на такъв по правилността на въззивния акт, тъй като изисква определяне на правната квалификация на иск, с който съдът е сезиран в конкретния случай. Последният въпрос на частния касатор, въведен с р. ІІ от изложението му, също не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е прекалено общ и не отчита особеностите на конкретния случай на предявени установителни искове за несъществуване на правоотношение по договор и за нищожност на същия договор в хипотезата на влязла в сила заповед за изпълнение с предмет парични вземания с източник договора. Касационното обжалване не може да се допусне и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Частният касационен жалбоподател не е обосновал съществуването на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност на въззивния акт. Доводите му за очевидна неправилност не могат въобще да се отнесат към обжалваното определение, тъй като касаят атакувано въззивно решение, с което е определен справедливият по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетение за неимуществени вреди. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно определение в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на „Джи Ес Ес Консулт“ ЕООД срещу първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото по съединените при условията на евентуалност искове за установяване несъществуването на правоотношение по договор №[ЕИК] за предоставяне на електронни съобщителни услуги и за прогласяване нищожността на същия договор. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение