Определение № 60439 от 07.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2447/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Р. К. като пълномощник на А. И. Р. срещу въззивно решение № 95, постановено на 19.03.2021 г. по в. гр. д. № 1271/2020 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, с което е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо него е постановено ново по същество за признаване на установено по отношение на А. И. Р., А. С. Б. и Е. С. А. правото на собственост в полза на ищцата Ф. И. Р. на основание давностно владение върху следния недвижим имот, находящ се в [населено място], [община]: поземлен имот с идентификатор ****, с площ 598 кв. м. и на еднофамилна жилищна сграда с идентификатор *****, на два етажа, със застроена площ 63 кв. м. /при описан дял 16/40 ид. ч. от дворното място и 6/40 ид. ч. от сградата/ и в полза на ищците М. М. Р., А. М. Р., И. М. Р. и С. М. Р. върху 1/40 ид. ч. от дворното място и сградата за всеки от тях. На основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 58/2014 г., издаден в полза на ответниците, до размера на притежаваните от ищците права. В изложението към подадената касационна жалба се излагат доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Поддържа се, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси, разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. „за прекъсване на давността по чл.116 във вр. с чл.120 ЗЗД“, като се поддържа противоречие с тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС; 2. „допустимо ли е позоваване на чл.82 ЗС, без владелецът да се позовава нито на универсално, нито на частно правоприемство; сочи се противоречие с решение № 958/15.12.2009 г. по гр. д. № 2246/2008 г. на ВКС; 3. следва ли при позоваване на владение и придобиване по давност на идеална част от имот, да се доказва владението на съответната идеална част за всеки от владеещите, като се твърди противоречие с решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, второ г. о.; 4. „за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и доказателствата, които ги подкрепят, като изложи своите мотиви за това“; поддържа се противоречие с решение № 20/23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, второ г. о.; 5. „какви са последиците от разпределението на тежестта на доказване“; сочи се противоречие с решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, четвърто г. о. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Подадена е и касационна жалба от адв. М. П. като пълномощник на А. С. Б. и Е. С. А.. В изложението към жалбата са изложени доводи за недопустимост на обжалваното решение. Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по същите въпроси, както и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК. В писмени отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Ищците са предявили положителни установителни искове за установяване правото си на собственост общо върху 1/2 ид. ч. от дворното място и върху 1/4 ид. ч. от сградата. Въвели са като придобивно основание давностно владение, упражнявано от общия им наследодател М. С. Р. и от ищцата Ф. И. Р., считано от 2007 г., като след смъртта на наследодателя през 2017 г. са продължили да упражняват фактическа власт. Осъществяваното владение е върху дворното място и две стаи на първия етаж на жилищната сграда, в северозападната част, „съответстващи на 1/4 ид. ч. от сградата“. Претендирали са установяване на правото на собственост общо върху 1/2 ид. ч. от имота и върху 1/4 ид. ч. от сградата. По делото е установено, че с влязло в сила на 02.04.2007 г. решение по гр. д. № 391/2004 г. на РС – Разлог, са отхвърлени исковете по чл.108 ЗС на М. и Ф. Р. срещу С. Р. и А. Р. за признаване за установено, че са собственици на 1/2 ид. ч. от процесния имот и сграда и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху „една стая от приземния етаж на къщата, откъм съседа М., две стаи на първия етаж“. С решението е признато за установено по отношение на Р. С. Р., че А. М. Р. е собственик на 1/2 ид. ч. от имота и от сградата, като е осъден да му предаде владението. Установява се от протокол за въвод от 31.07.2007 г. срещу длъжника Р. Р., че такъв е извършен в полза на взискателя А. Р. върху 1/2 ид. ч. от имота и сградата. Отстранено е намереното трето лице А. Р., като са изнесени движимите й вещи. С констативен нотариален акт № 128/04.06.2003 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, М. и Ф. Р. са признати за собственици по наследство и давностно владение на 1/2 ид. ч. от УПИ *** в кв.12 по плана на [населено място] и 1/2 ид. ч. от жилищната сграда. Останалата 1/2 ид. ч. от дворното място и сградата са индивидуална собственост на А. Р. и не са предмет на делото. Същият ги е придобил по силата на договор за дарение, сключен с нотариален акт № 199/2002 г., като дарителката Е. М. Р. /негова баба/ се е легитимирала с констативен нотариален акт № 160/2002 г., издаден на основание покупко-продажба и давностно владение. С констативен нотариален акт № 58/08.12.2014 г., съставен на основание чл.587, ал.1 ГПК и съдебното решение, А. Р. е била призната за собственик на 1/4 ид. ч. от имота и сградата, а А. Р., А. Р., А. Б. и Е. А. – общо на същите идеални части. Последните са прехвърлили с договор за покупко-продажба /нотариален акт № 109 от 23.12.2014 г./ правото на собственост върху притежаваните от тях идеални части в полза на А. Р.. В показанията на свидетелите Д., Е. Р., М., М. Р. и С. Р. са възпроизведени факти относно съществуващи непрекъснати спорове между страните от 2007 г. Ответницата А. Р. живее в процесната сграда, като ползва две стаи на втория етаж. Въззивният съд е изложил съображения, че А. Р. е била допусната в имота от Р. Р.. Не е упражнявала владение. Неправилен е изводът на районния съд, че владението й е било отнето по насилствен начин. М. и Ф. Р. са започнали да упражняват фактическа власт след извършения въвод /те не са били взискатели по изпълнителното дело/, като са се нанесли в стаите. След смъртта на М. Р. владението е било продължено от ищците. До предявяването на исковата молба на 31.07.2017 г. давностният срок е изтекъл. В обобщение е направен извод, че ищците са придобили правото на собственост върху идеалните части от сградата, съответстващи на площта на двете стаи, както и върху 1/2 ид. ч. от дворното място. Обсъдени са показанията на свидетелката С. Р. /дъщеря на А. Р./, според които ищците са им ограничили достъпа до двора. Упражняваното владение от ищците е било постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно. Не е установено и поддържано с насилие, не е и скрито. Действията, разкриващи намерение за своене са станали достояние на заинтересованите лица. Не са спрели и прекъснали придобивния давностен срок, нито са обезпокоили и смутили това владение, действията на А. Р., изразили се в подаване на жалба до прокуратурата, в отправяне на писмена покана за връщане на имота и заявяване на претенции за собственост и оспорвания, без да е предявен собственически иск от нея срещу владелците. По отношение на изводите на въззивния съд за дворното място съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения четвърти процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди събраните по искане на страните доказателства, да направи преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди всички събрани доказателства във връзка с тези факти. Необходимостта от преценка на съответствието на обжалваното решение с установената съдебна практика, включително и приложената такава, обуславя допускане на касационно обжалване на горното основание. Налице е и основание за допускане на касационно обжалване предвид наличието на съмнение дали не е очевидно неправилен изводът на въззивния съд, че упражняваната от ищците фактическа власт върху две стаи на първия етаж на жилищната сграда е довела до придобиване на правото на собственост общо върху 1/4 ид. ч. от същата. С оглед допускането на касационното обжалване, касаторите следва да внесат по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационните жалби в общ размер на 50 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение