Определение № 973 от 21.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 388/2011 г.

Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място] срещу решение № 1625 от 23.12.2010 г. по гр. д. № 1550/10 г. на Окръжен съд [населено място]. К. счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Ответникът по касация [фирма] [населено място] оспорва жалбата. ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 188 от 15.01.2010 г. по гр. д. № 8590/08 г. на Районен съд [населено място]. Постановил е ново решение, с което е осъдил [фирма] да предаде на [фирма] владението на лек автомобил Ауди А6. Оставил е в сила определение № 7746 от 18.05.2010 г. по гр. д. № 8590/08 г. на Районен съд [населено място], с което е оставена без уважение молбата на [фирма] в частта за разноските. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав приема, че в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК са формулирани въпроси обвързан ли е въззивния съд с определението на първоинстанционния съд по чл. 109 ал. 4 ГПК /отм./ и ако приеме че не е, следва ли да го отмени и да обяви фактите за нуждаещи се от доказване. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 ГПК. Настоящият състав счита, че няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 153 от 03.11.1958 г. по гр. д. № 116/58 г. на ОСГК. Според решението, ищецът ще бъде освободен от доказване от на иска си ако съдът след изслушване обясненията на страните е направил отбелязване в такъв смисъл в протокола на първото по делото заседание, както изрично предписва чл. 109 ал. 4 ГПК /отм./. В случая първоинстанционния съд е постановил определение по чл. 109 ал. 4 ГПК /отм./, докато спорния въпрос е дали това определение следва да бъде зачетено от въззивния съд. Същественият въпрос ще е разрешаван противоречиво от съдилищата по смисъла на чл. 280 ал. 1 т.2 ГПК тогава, когато освен обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият въпрос е разрешен по различен начин. Това налага да се сравни обжалваното въззивно решение с посочената практика. Съгласно чл. 109 ал. 4 ГПК /отм./ първоинстанционният съд е приел, за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че договорът за лизинг е развален от лизингодателя и от м. 08.2006 г. лизингополучателят не е заплащал вноски по договора. За да уважи иска по чл. 76 ЗС въззивният съд приел, че искът е основателен. Установено било, че между лизингодателя [фирма] и лизингополучателя Б. Б., който към 05.05.2006 г. е бил представляващ дружество [фирма], е сключен договор за лизинг. Съдът е изложил съображения, че договорът между страните не е бил прекратен. [фирма] бил изправна страна, тъй като не било предвидено отказът автомобила да бъде предоставен за маркиране, да е основание за прекратяване на договора. На 14.11.2007 г. [фирма] отнел държането на вещта по скрит начин от сервиза където колата била предадена за ремонт, без основанието за прекратяване на договора да е била налице. Плащанията на лизинговите вноски били преустановени след отнемане на автомобила. Решение от 16.02.2007 г. по гр. д. № 366/06 г. на ВКС І ТО е неотносимо към спора, тъй като в него е разгледан въпрос за това, кой определя предмета на делото. Решение № 1670 от 21.11.2000 г. по гр. д. №791/00 г. на ВКС ІV ГО също е неотносимо към формулирания въпрос, тъй като по обективните предели на силата на присъдено не се спори. В решение № 959 от 07.11.2006 г. по т. д. 526/06 г. на ВКС ІІ ТО се разглеждат въпроси свързани с дневния ред на общото събрание на акционерите. Решение № 740 от 16.09. 2009 г. по гр. д. № 2227/08 г. на ВКС IV ГО няма отношение към специфичния въпрос, тъй като касае иск за възстановяване на собствеността по ЗАВОЙ. За решение № 240 от 03.12.2009 г. по гр. д. № 456/09 г. на Апелативен съд [населено място] и решение от 22.05.2009 г. по гр. д. № 149/08 г. на В. няма данни да са влезли в сила, затова също не са основание за допустимост на касационното обжалване. Определения № 711 от 17.11.2010 г. по гр. д. № 307/10 г. на ВКС ІІ ТО и № 160 от 30.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3399/2008 г. на ВКС ІV ГО са постановени в производство по чл. 288 ГПК и не формират сила на пресъдено нещо. По въведения въпрос е относимо решение № 1037 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 3399/08 г. на ВКС I ГК, постановено в производство по чл. 290 ГПК. В него е прието, че съда не е обвързан с определението по чл. 109 ал. 4 ГПК /отм./ и той може, с оглед на данните по делото или на последващи процесуални действия на страните, да обяви същия факт за нуждаещ се от доказване. Правната теория приема, че определението, което само привременно освобождава страната, носеща доказателствената тежест за съответния факт, следва да бъде отменено и фактът да бъде обявен за нуждаещ се от доказване. С оглед на изложеното, налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания въпрос. В изложението е формулиран и е въпрос има ли значение за основателността на претенцията по чл. 76 ЗС обстоятелството дали лицето отнемащо по скрит начин фактическата вещ е имало субективно право да изиска връщане на вещта или не. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. В конкретния случай не е налице хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК за допустимост на касационното обжалване, доколкото произнасянето по формулирания въпрос не е свързано с тълкуването на закона поради неяснота на правната норма. Освен това, по предмета на спора има публикувана съдебна практика и в нея няма различие за приложение на нормата. Водим от горното, съдът