Определение № 1167 от 06.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 390/2012 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени от В. М. В. срещу решения на Добричкия окръжен съд по гр. д. № 335/2011 г. - № 454/07.10.2011 г. и № 569/07.12.2011 г., което е постановено по молба за поправка на явна фактическа грешка. В двете жалби се излагат доводи за неправилност. Насрещните страни Т. Й. Н. и В. М. В., двамата чрез адв. Н. Х. са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че няма основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбите. Съставът на Върховния касационен съд намира, че жалбите са допустима. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащи на обжалване съдебни актове и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: М. В. Н. и Т. Й. Н. са предявили срещу В. М. В. иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора, с който са му прехвърлили собствения си недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане. В хода на процеса е починал ищеца М. В. Н.. Негови наследници са преживялата съпруга Т. Й. Н. и синовете В. М. В. /ответник по иска/ и В. М. В.. Съдът конституирал като правоприемник на починалата страна по чл. 227 ГПК само В. М. В.. Конституирал като ответник още и У. В. - бившата съпруга на приобретателя по сделката и ответник по иска -В. М. В.. Бракът между тях е прекратен с развод още през 1995 г. Районният съд развалил изцяло договора. Въззивният съд приел, че сделката от 1993 г., с която М. и Т. Н. прехвърлили на В. В. своя имот няма вещнопрехвърлителен ефект за У. В., с която тогава приобретателят бил в брак. У. В. била гражданин на Г., а съгласно чл. 29, ал. 1 ЗС /отм./ чужденци могат да придобиват недвижим имот в страната само с разрешение на министъра на финансите, каквото в случая няма. Въззивният съд приел, че У. В. не е материалноправно легитимирана да отговаря по иска с правно осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД и поради тази причина счел иска срещу нея за недопустим. Обезсилил решението на Балчишкия районен съд в тази част и го потвърдил по иска срещу В. В., като установил пълно неизпълнение от негова страна на задължението по договора - да дава издръжка и гледане на прехвърлителите. В. В. подал молба за поправка на явна фактическа грешка на въззивното решение с оплакване, че в мотивите на съдебния акт грешно е изписано името на адвоката, представляващ насрещната страна. С решение от 07.12.2011 г. молбата е отхвърлена. В изложението към касационната жалба против решението на въззивния съд, постановено по реда на чл. 247 ГПК е поставен въпроса „Не е ли явна фактическа грешка всяко несъответствие между действителната и обективираната в решението воля на съда, а не само тази, документирана в диспозитива на решението?”. Поддържа се, че няма задължителна съдебна практика по повдигнатия проблем, а съществуват хипотези, при които мотивите на съдебното решение са също задължителни – напр. в отношенията с третите лица - помагачи. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението от 07.12.2001 г. Въпросът, формулиран в изложението е от значение за постановения резултат, но не създава трудност в правоприлагането; съдебната практика е многобройна и непротиворечива. Мотивите не са част от съдебното решение, съгласно чл. 189, ал. 2 ГПК от 1952 г. /отм./, съответно чл. 236 ГПК от 2007 г., поради което, както е изяснено и още с ТР №1/04.01.2001 г., т. 18 на ОСГК ВКС, те не формират сила на присъдено нещо, нито могат да служат като допълнение или пояснение към предмета на спора, очертан в диспозитива. Пак в същото решение е разяснено в кои хипотези и между кои страни установеното в мотивировъчната част на решението е с обвързваща ги сила. Безспорно, в тези изключения не попада настоящия случай на допусната техническа грешка в изписване име на процесуален представител на страна по делото в мотивите на решението. Съставът на Върховния касационен съд намира също, че не са налице и основания за допускане на касационно обжалване на основното въззивно решение № 454/07.10.2011 г. по въпросите, поставени от касатора в изложението към касационната му жалба. Повдигнат е материалноправният въпрос валиден ли е договор за възмездно придобиване на имот в условията на СИО от лице, сключило брак с чужденец, без разрешение на министъра на финансите по чл. 29, ал. 1 ЗС. Разглеждането му е без значение за постановения резултат. Съдът е приел, че сделката от 1993 г. е валидна за приобретателя по нея В. М. В., но няма вещно-прехвърлителен ефект за У. В.. Решението, постановено по отношение на нея от първостепенния съд е обезсилено и производството по делото в тази част е прекратено. Няма жалба от ищците или У. В.. Според развитите в касационната жалба доводи сделката е недействителна и спрямо приобретателя по нея В. В., след като съпругата му по това време била чужд гражданин и нямало разрешение на министъра на финансите по чл. 29, ал. 1 ЗС. Така поставен правният въпрос е ирелевантен за предмета на спора, защото подобно възражение /без значение доколко е основателно/ не е заявено от В. В. в срока по чл. 131 ГПК, а се прави за първи път в касационното производство, което е недопустимо. Въпросът от кой момент започва да тече погасителната давност за иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане е от значение за постановения резултат. Тълкуването му не се налага с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото. Съществува многобройна и непротиворечива съдебна практика, включително и задължителна по реда на чл. 290 ГПК, с която е съобразено и разрешението на въззивния съд. Никога не е имало съмнение в съдебната практика и доктрината, че погасителната давност по иска за разваляне на договор за прехвърляне имот срещу задължение за издръжка и гледане не може да изтече, докато съществува задължение за даване на такава, а то е ежедневно и непрекъснато. Съставът на Върховния касационен съд служебно е длъжен да извърши проверка за валидност и допустимост на обжалваното въззивно решение и, ако намери, че има вероятност то да е засегнато от подобен порок, да допусне касационно обжалване. В случая, съдебният състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до обжалване, за да се отговори на въпроса за допустимостта на иска, когато в хода на процеса, в резултат на универсално правоприемство, има частично сливане в качеството на ищеца и на ответника. Мотивиран от горното, съдът