Определение № 326 от 04.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 354/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, [населено място] срещу определение № 402 от 26.11.2024г. по в. ч. т. д. № 581/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо определение № 280 от 22.08.2024 г. по т. д. № 140/2023 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на застрахователното дружество за изменение на постановеното по делото решение № 66 от 26.06.2024г. в частта относно присъденото адвокатско възнаграждение на адвокат В. О. за първоинстанционното производство в размер на 5 100 лв., с ДДС. Частният касатор поддържа, че обжалваното определение е неправилно и моли за отмяната му и за неприсъждане на разноски в полза на ищеца, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност. В условията на евентуалност, счита, че присъденото на адвоката възнаграждение следва да бъде намалено поради прекомерност. Изразява несъгласие и с извода, че върху определеното по реда на чл. 38 ЗА адвокатско възнаграждение следва да бъде начислен ДДС. Като значими за изхода на делото, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. В конкретния случай уредбата на НМРАВ следва ли легитимни цели, прилагането й от съда ще доведе ли до необосновано висока тежест за ответника, която е несъразмерна с фактическата и правна сложност на делото и неговия защитаван материален интерес; Въз основа на какви доказателства се преценяват съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, които подлежат на присъждане; 2. Трябва ли съдилищата да начисляват ДДС върху адвокатското възнаграждение за безплатна правна помощ“. В подкрепа на заявените основания са посочени: определение № 3118 от 20.06.2024 г. по ч. гр. д. № 3461/2023 г. на ВКС, III г. о., определение № 1810 от 01.07.2024 г. по ч. т. д. № 2046/2023 г. на II т. о., определение № 1690 от 20.06.2024 г. по ч. т. д. № 1097/2024 г. на II т. о., определение № 3314 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 3581/2023 г. на IV г. о., определение № 3214 от 24.06.2024 г. по гр. д. № 858/2024 г. на IV г. о., определение № 3211 от 24.06.2024г. по гр. д. № 824/2024 г. на IV г. о. и решение от 25.01.2024 г. С-438/22 на СЕС. Ответникът по частната касационна жалба – М. А. А. – оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставането й без уважение по съображения в писмен отговор от 12.02.2025 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. С определение № 900 от 20.03.2025 г., на основание чл. 631, ал. 1 ГПК, производството по делото е спряно до произнасяне от Съда на Европейския съюз по дело № С – 744/23 г. С оглед приключването на същото с постановеното решение от 23.10.2025г., на основание чл. 631, ал. 2 ГПК, производството по настоящото дело следва да бъде възобновено. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че делото е образувано по предявен от ищеца осъдителен иск по чл. 432 КЗ, във вр. с чл. 45, чл. 52 и чл. 86 ЗЗД, по който се претендира от ответното застрахователно дружество заплащането на сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на пътнотранспортно произшествие. С първоинстанционното решение искът е уважен за сумата 45 000 лв. и е отхвърлен за разликата до 50 000 лв. При този изход на делото окръжният съд е определил възнаграждение на пълномощника на ищеца съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ в размер на 4250 лв., като върху тази сума е начислил ДДС. Или, общият размер на присъденото възнаграждение е 5 100 лв., с ДДС. При преценката за размера на адвокатското възнаграждение решаващият състав се е позовал на решението от 25.10.2024 г. по дело C- 438/22 на Съда на Европейския съюз, съгласно което националният съд е длъжен да откаже да приложи националната правна уредба, ако се нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, уреждаща правилата на конкуренцията. Приел е, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, както и извършените по него процесуални действия от пълномощника на ищеца не се установява посочената в решението на СЕС хипотеза. Като е взел предвид предмета на спора, възраженията на ответника, събраните доказателства, проведените съдебни заседания, както и процесуалното поведение и действия на представителя на ищеца, въззивният съд е приел, че няма основание да се определи друг размер на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА. Посочил е също, че върху адвокатското възнаграждение се дължи ДДС, тъй като се касае до субект на ДДС. Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият от поставените въпроси не отговаря на посочените изисквания. От начина, по който е зададен, отговорът на същия е предпоставен от преценка и обсъждане на конкретните факти по делото, каквото произнасяне, обаче, касационната инстанция дължи едва при разглеждането по същество на частната касационна жалба, но не и в производството по допускане на касационния контрол. Поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не подлежи на обсъждане цитираната от частния касатор практика на ВКС. Безспорно, вторият въпрос, касаещ дължимостта на ДДС върху определеното по реда на чл. 38 ЗА адвокатско възнаграждение, има характеристиката на обуславящ за изхода по конкретното дело, но по отношение на него не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. С решение от 23.10.2025 г. по дело С – 744/2023 г. на Съда на Европейския съюз е прието, че член 2, параграф 1, буква в) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че процесуалното представителство на страна от адвокат представлява възмездна доставка на услуги по смисъла на тази разпоредба, когато тази доставка е извършена безплатно, но законодателството на съответната държава членка предвижда, че ако насрещната страна бъде осъдена да заплати съдебните разноски, тя се осъжда и да заплати на адвоката възнаграждение в уреден от посоченото законодателство размер. В случая въззивният съд е постановил обжалваното определение в съответствие с решението на СЕС и формираната след постановяването му практика на ВКС (определение № 3358 от 28.11.2025 г. по ч. т. д. № 1957/2025 г. на II т.о., определение № 3575 от 16.12.2025 г. по ч. т. д. № 1394/2025 г. на II т.о. и др.), поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на заявените основания. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав