Определение № 533 от 16.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5106/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 125692/06.10.2016 г. на И. Г. Д. срещу въззивно решение от 29.07.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 369/2015 г. по описа на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № II-61-140/07.11.2014 г., поправено с решение от 06.11.2015 г. по гр.д. № 22409/2014 г. на Софийския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против О. д. на М. на в. р.– С. иск с правно основание чл. 252, ал. 4 ЗМВР /отм./ за заплащане на сумата 7 319, 16 лв., представляваща разлика в стойността на обезщетение, дължимо при прекратяване на служебното му правоотношение в системата на М.. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са релевирани основания за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпроси, които обобщени и уточнени от състава на ВКС, касаят предпоставките за възникване правото на служителя да получи обезщетението по чл.252 ал.1 и ал.4 от ЗМВР /отм./ за прослужени години в системата на М. - при първоначално и последващо прекратяване на служебното правоотношение; както и за базата, на която се формира това обезщетение, когато при последващо встъпване в служебно правоотношение служителят получава по-висока работна заплата. Ответната страна по жалбата – О. д. на М. на в.р. – С., не е подала отговор в законоустановения срок. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: По делото е установено, че служебното правоотношение на жалбоподателя, по силата на което е заемал длъжността „старши полицай“ в „Охрана на обществения ред“ на „Охранителна полиция“ при РУП – Е., е прекратено със Заповед №1478/08.10.2012 г. на Директора на ОД на М. – С. Посочено е, че при предходни прекратявания на служебното правоотношение, жалбоподателят е получил в пълен размер обезщетението за прослужени години в системата на М. от общо 20 работни заплати, изплатени му както следва: 16 месечни заплати при прекратяване на правоотношението на основание чл.253, ал.1, т.6 ЗМВР на 06.07.2000г. и 4 месечни заплати при прекратяване на служебното правоотношение на основание чл.245, ал.1, т.13 ЗМВР на 11.05.2010 г. Съобразно тези факти, въззивният съд е приел, че правото на ищеца за получаване на обезщетението за прослужени години в системата на М. е погасено, тъй законът не допуска размера на обезщетението да надвишава броя от двадесет работни заплати, а осъществилите се впоследствие обстоятелства – встъпване в ново служебно правоотношение, респ. получаването на по-висока работна заплата от лицето, са без правно значение, тъй като изплатеното веднъж обезщетение не подлежи на индексиране съобразно увеличеното брутно трудово възнаграждение. В заключение е направен извод, че служителят е бил напълно обезщетен при предходни прекратявания на служебното му правоотношение и претенцията за сумата 7 319.16 лв., претендирана като разлика в размера на базата за изчисляване на обезщетението от 20 работни заплати, е неоснователна. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, поставените в изложението въпроси са правно значими, но не обуславят допускането на касационния контрол, тъй като са разрешени от въззивния съд в съответствие със създадената задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС. С решения, постановени по реда на чл.290 ГПК /напр. решение № 730/ 28.10.2010 г. по гр.д. № 389/2009 г., IV г.о.; решение № 814/05.11.2009 г. по гр.д. № 4706/2008 г., III г.о.; решение № 406/08.07.2010 г. по гр.д. № 1280/2009 г., IV г.о. и др./ е прието, че при последващо освобождаване от служба от органите на М. на в.р. на служителя се изплаща обезщетение по чл. 261 ЗМВР /отм./, респ. чл.252 ал.4 ЗМВР /отм./, ако при първото освобождаване е заплатено обезщетение, по-малко от 20 месечни брутни работни заплати. Обезщетението при повторното освобождаване е за допълнително прослужените години в системата на М., но сборът на брутните възнаграждения по първото обезщетение и това при последващото, не може да надвишава двадесет – така, както и ако служителят е работил повече от 20 години без прекъсване в органите на М.. Размерът на обезщетението при повторното освобождаване се изчислява на базата на последното брутно трудово възнаграждение и се умножава с броя на прослужените по второто правоотношение години, нужни за допълване на отработените по първоначалното правоотношение до максималния брой от 20. Законът съобразява последиците от едно вече приключило правоотношение, без да ги преурежда. Поради това, при последващо освобождаване се приспадат съответният брой изплатени брутни заплати, а не сумите по тези заплати, тъй като с получаването им правото да се претендира обезщетение за тях е вече погасено. Обратното разбиране предполага индексиране на вече изплатено обезщетение, посредством преизчисляването му на друга база, каквато възможност законодателят не е предвидил. Както при първоначалното, така и при последващото освобождаване от служба, обезщетението се определя съобразно последното трудово възнаграждение за брой прослужени години, като при условията на чл. 252, ал. 4 ЗМВР /отм./ се приспада не получената сума при първоначалното освобождаване, а полученият съобразно прослужените години брой заплати. В случая, приетото от въззивната инстанция не е в отклонение с цитираната константна съдебна практика на ВКС, поради което не са налице предпоставки за селектиране на касационната жалба. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение