Определение № 506 от 05.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 322/2010 г.

Образувано е по частна касационна жалба на Д. Я. К. срещу определение № 704 от 24.02.2010 г. на Варненския окръжен съд, с което се оставя в сила разпореждане № 3* от 25.01.2010 г. по гр.д. № 13628/2009 г. на Варненския районен съд. Оплакванията в частната касационна жалба са за незаконосъобразност и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. В депозираното по делото изложение по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК частната жалбоподателка е обусловила допустимостта на касационното обжалване с произнасянето от въззивния съд по въпроса за размера на държавната такса, дължима при подаване на жалби срещу съдебни актове, постановени в заповедното производство, който според нея е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Застъпва становището, че приложима в тези хипотези е разпоредбата на чл.19 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, доколкото разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба. Ответникът по частната жалба не е ангажирал становище пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.275 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт. Въпреки процесуалната й допустимост, не е налице соченият от частната жалбоподателка селективен критерия по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на поставения в изложението процесуалноправен въпрос е налице основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обусловил изводите на въззивния съд относно размера на дължимата от частната жалбоподателка държавна такса по жалбата й срещу разпореждането, с което е отхвърлено заявлението й по чл.417 ГПК. Касационно обжалване на въззивното определение обаче не следва да се допусне, тъй като по разрешения от съда процесуален въпрос Върховният касационен съд се е произнесъл с Определение № 225 от 5.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 144/2010 г., I т. о., ТК; Определение № 540 от 18.09.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 277/2009 г., II т. о., ТК; Определение № 322 от 20.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 232/2010 г., I т. о., ТК; Определение № 250 от 15.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 100/2010 г., I т. о., ТК; Определение № 608 от 12.11.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 534/2009 г., III г. о. Посочените определения са постановени от състави на ВКС по частни жалби по реда на чл. 274, ал.1-3 ГПК, затова се включват в практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, която е задължителна за съдилищата. Разглеждайки частните жалби по посочените дела, ВКС е уеднаквил противоречивата практика на съдилищата по изложения съществен процесуалноправен въпрос, като е приел, че съгласно чл. 12, т. 1 и т. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, дължимата държавна такса в заповедното производство е в размер на 2% върху интереса, но не по-малко от 25 лв. Застъпено е становището, че по аргумент от разпоредбата на чл. 18, ал. 1, при обжалване на разпореждането, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение се събира такса в размер на 1/2 от тази, определена в чл. 12. Определената в чл. 19 от тарифата държавна такса е приложима в случаите, в които предмет на частната жалба е разпореждане на районния съд, с което поради процесуални недостатъци заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е разгледано по същество, какъвто не е разглеждания случай, в който като основание за постановения от първоинстанционния съд отказ да се издаде исканата заповед за изпълнение е посочено отсъствието на редовно от външна страна изпълнително основание поради представено копие, а не оригинал от договор за заем с нотариална заверка на подписите. С оглед на изложеното следва да се приеме, че правилно с обжалваното определение е разрешен изложения процесуалноправен въпрос, тъй като по него въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената по-горе задължителна практика. По изложените съображения настоящият състав приема, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение