Определение № 2659 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1421/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. К. срещу решение рег. № 7817 от 22.12.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело № 136 по описа за 2025 г. на Софийския градски съд, ГО, III въззивен брачен състав. С въззивното решение е отменено първоинстанционното решение и е постановено друго, с което на основание чл.127, ал.2 от СК упражняването на родителските права по отношение на детето Л. К. са предоставени на майката Е. Л. Л., при която да е и местоживеенето на детето, определен е режим на лични отношения на бащата С. А. К. с детето, като бащата е осъден да заплаща 500 лв. издръжка.

Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Кои критерии и обстоятелства следва да съобрази съдът при решаване на спор между родителите на кого от тях да се предостави упражняването на родителските права по отношение на ненавършилото пълнолетие дете? Какви са задълженията на съда във връзка с обсъждане на всички факти и обстоятелства, които имат отношение към интереса на детето, за които съдът следи служебно?

2. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводите на страните, в частност при преценка на въпросите по чл.59, ал.2 във връзка с чл.127, ал.2 от СК?

3. Допустимо ли е съдът да основава изводите си на експертно заключение, изготвено от вещо лице, за което са налице данни относно предубеденост по принципни въпроси от значение за спора, пристрастност и необективност?

4. Допустимо ли е приобщаване по делото на относими доказателства, съставляващи електронни документи, извлечения от електронна кореспонденция?

5. Възможно ли е да бъде постигнато изграждането на детето като зряла личност без пълноценни отношения и определяне на ефективни мерки за контакт с родителя, на когото са възложени родителските права?

Е. Л. Л. застъпва становището, че няма основания за допускане до касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срок по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че с оглед интереса на детето неговото местоживеене следва да бъде при майката, която да упражнява родителските права. Посочил е, че и двамата родители изразяват желание и имат възможност да упражняват родителските права по отношение на малолетната си дъщеря и притежават съпоставим родителски капацитет. От приетото във въззивната инстанция заключение на вещото лице А. е било установено обаче, че при детето има нестихващ копнеж по майката и този копнеж няма да бъде компенсиран от присъствието на друго трето лице. Съдът е съобразил заявеното от вещото лице становище, че за детето е най-добре в бъдеще да живее с майка си, защото травматизмът по отношение на копнежа по майката се е случил във възраст, която белязва детето за цял живот. За спора мнението на детето има значение, доколкото от изслушването на вещото лице е установено, че след инцидента от месец август 2025 г. детето е стресирано от поведението на баща си, тъй като не е очаквало подобно поведение и това е повратна точка в отношенията между родителите. Детето ще чувства сериозната липса на майката, което би могло да се очаква, че ще се отрази негативно на детето, което има склонност да соматизира, тоест-възможно е детето да стигне до анорексия, тъй като според експерта анорексията е много свързана с отношенията с майката. Въззивният съд не е пропуснал да констатира, че майката си е позволила без съгласието на бащата да изведе детето в друга държава, но е посочил, че това поведение не е достатъчно да обоснове предоставянето на родителските права на бащата, тъй като приоритет на съда е интересът на детето, а не допуснатите от родителите нарушения. Изтъкнал е, че бащата също е вземал еднолични решения за местоживеенето на детето без съгласието на майката. Подробно е описал социалното проучване, проведено в САЩ, от което е достигнал до извода, че при престоя в тази държава майката е полагала всички необходими грижи за детето и не е увредила неговия интерес. Въззивният съд е обсъдил също обстоятелството, че детето е пропуснало 29 учебни дни при престоя си в България, но е изтъкнал, че причините са неясни и това обстоятелство не е достатъчно основание да се приеме, че майката няма необходимите родителски качества. Въззивният съд е съобразил заключението на вещото лице, че евентуалното разделяне на детето от майката ще има непредвидими и негативни за детето последици. Позовал се е на критериите по т.II на ППВС №1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г. и на практиката на ВКС, според която майката е по-пригодна от бащата да отглежда и възпитава децата от женски пол.

В хода на въззивното производство касаторът е поискал отвод на вещото лице първоначално заради заплашително поведение на експерта, липса на гъвкавост при определяне датите на срещите със страните, което сочи предубеденост към него. След това касаторът е изтъкнал съображението, че експертът в публикация във „Фейсбук“ е заявил неверие във феномена „родителско отчуждение“, което е несъвместимо с възложената задача, изразява отрицателно мнение към българския мъж, предлага помощ да бъде манипулирана системата. В публичното съдебно заседание на 13.10.2025 г. вещото лице е посочило, че не е пристрастно и основава заключенията си на проверени научни методи, включително и на методи за изследване на това, което в правната система се нарича родителско отчуждение, но в психологията не съществува като научен конструкт. Въззивният съд е оставил без уважение искането за отвод на вещото лице по съображения, че изразените във „Фейсбук“ становища по професионални теми не се отразяват на нейната компетентност и не сочат пристрастие в полза или вреда на която и да е от страните. Отказът да бъде отведено вещото лице е основанието касаторът да формулира третия въпрос в изложението с твърдението, че разрешението на този въпрос противоречи на решение № 174 от 13.01.2016 г. по т. д. № 3122/2014 г. на I ТО на ТК на ВКС/погрешно цитирано като решение на I ГО./. Това решение не е относимо към настоящия случай, тъй като касае наличие на основание за отвод на вещо лице, чиято съпруга като адвокат е изготвила документацията по заповедното производство, предхождащо исковото производство. Въззивният съд не е допуснал твърдяното в третия въпрос процесуално нарушение, тъй като не са били налице основателни съмнения за пристрастност на вещото лице към някоя от страните или за липса на професионална компетентност. Ето защо по третия въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Обстоятелствата, обосноваващи формулирането на четвъртия въпрос, са, че с молба от 11.3.2025 г. касаторът е поискал по делото да бъдат приети като писмени доказателства вайбър комуникация между страните, от която се установява, че Е. Л. го обижда. В становище от 14.04.2025 г. Е. Л. се е противопоставила на приемането на вайбър комуникацията, тъй като не се установява кои са авторите на документираните изявления. Няма никакви данни, от които да се установи, че те са написани от нея, а и разпечатката не съставлява действителното съдържание на разговорите. Въззивният съд е възприел доводите на Е. Л., че не може да се установи кога, от кого и по какъв начин е изготвена вайбър кореспонденцията, поради което е отказал да приеме извлеченията от вайбър комуникацията между страните. Твърдяното противоречие по този въпрос с решение № 176 от 2.07.2025 г. по т. д. № 123/2023 г. на II ТО на ВКС/също погрешно цитирано като решение на II ГО/ не е налице. Решението дава отговор на въпросите подлежат ли на удостоверяване на верността на препис от нотариус по чл. 591 ГПК частни електронни документи, които не съдържат "словесно изявление" по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ и счита ли се за част от частния електронен документ, приравнен на писмен по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ и чл. 180 ГПК, несловесната информация, придружаваща електронното изявление съгласно чл. 2, ал. 2 ЗЕДЕУУ, при какви условия се счита тя част от частния електронен документ, приравнен на писмен. Видно е, че въпросите нямат никакво отношение към настоящия случай, при който касаторът е поискал приемане като писмени документи на извлечения от вайбър кореспонденция, в която ищцата го е обиждала, но при оспорване от нейна страна на авторството и автентичността на нейните изявления не е предприел никакви процесуални действия. Неговият представител не е уточнил, че се касае за електронни документи, които той може да представи на електронен носител при поискване, както изисква разпоредбата на чл.184, ал.1 от ГПК, за да може да бъде проверена тяхната истинност. Следователно по четвъртия въпрос няма основание за допускане на касационно обжалване.

Съображенията, изложени по-горе по третия и четвъртия въпрос на касатора, дават основание да се заключи, че въззивният съд е преценил всички относими към спора и приети по делото доказателства и доводите на страните, поради което разрешението на третия въпрос съответства на практиката на ВКС. Същият извод се налага и по първия въпрос на касатора. Въззивният съд е отчел, че родителите имат приблизително съпоставим родителски капацитет, но решаващото съображение да предостави родителските права на майката е, че евентуалното разделяне на детето от майката ще има непредвидими и негативни за детето последици. Даденото разрешение не противоречи а съответства на критериите по т.II на ППВС №1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г. и на практиката на ВКС, според която майката е по-пригодна от бащата да отглежда и възпитава децата от женски пол.

Петият въпрос на касатора съдържа по същество оплаквания, че ако детето пребивава с майка си в САЩ, неговите контакти ще бъдат затруднени и непълноценни. Финансовото състояние и високия професионален статут на касатора не дават основание за подобни опасения, а в практиката на ВКС безпротиворечиво е прието, че родителят, на когото е определен режим на контакти с детето, следва да полага необходимите усилия и да понесе евентуалните тежести, свързани с този режим. Няма причина да се твърди, че режимът на лични контакти води до невъзможност касаторът да упражнява правото на лични отношения с дъщеря си, което би довело до непоправими последици. Ето защо не е налице твърдяното противоречие по разрешението на петия въпрос с цитираните от касатора решения на ЕСПЧ по приложението на чл.8 от Конвенцията –решение от 17.11.2015 г. по дело 35532/12 Бондивали срещу Италия и решение от 5.12.2019 г. по дело 48322/17 Л. срещу Италия и решение от 28.09.2016 г. по дело 28623/12 М. срещу Полша.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на Е. Л. Л. 1200 евро разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение