Определение № 12990 от 02.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8796/2024 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на М. К. С. от [населено място] чрез пълномощника адв. Х. Банов срещу Определение № 4052 от 16.04.2024 год. постановено по адм. д. № 2818/2024 год. на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата на М. К. С. в частта й срещу мълчалив отказ на Директора на ТП на НОИ София град да се произнесе по молба рег. № 1023-21-197/26.01.2024 год. по описа на ТП на НОИ София град с искане да бъде възобновено административно производство по издаване на Задължителни предписания № ЗД-1-21-01402530/02.08.2023 год. издадени от контролен орган в ТП на НОИ София-град на "Топ Логис Груп" ЕООД и е прекратено съдебното производство в тази му част и е отхвърлена жалбата на М. К. С. в частта й срещу Решение № 1040-21-138/15.03.2024 год. на Директора на ТП на НОИ София-град, с което е оставена без разглеждане молба рег. № 1023-21-197/26.01.2024 год. по описа на ТП на НОИ София град на М. К. С. за възобновяване на производство по издаване на Задължителни предписания № ЗД-1-21-01402530/02.08.2023 год. издадени от контролен орган на ТП на НОИ София-град на "Топ логис груп" ЕООД, като недопустима. Претендира се отмяна на оспореното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на производството пред него и присъждане на сторените в настоящото производство разноски включително за адвокатско възнаграждение. Ответникът директорът на ТП на НОИ София-град не ангажира становище по частната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, при извършена проверка на атакуваното определение по реда на чл. 218 от АПК във връзка с чл. 236 от АПК, приема за установено следното: Частната жалба е подадена в преклузивния 7 дневен срок по чл. 230 от АПК от надлежна страна, за която оспореният с нея съдебен акт е неблагоприятен, срещу определение, подлежащо на съдебен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. По подадената жалба в частта ѝ срещу мълчалив отказ на директора на ТП на НОИ София-град да се произнесе по молбата на М. С. за възобновяване на производството по издаване на Задължителни предписания № ЗД-1-21-01402530/02.08.2023 год. на контролен орган при ТП на НОИ София-град съдът е приел, че непроизнасянето от компетентния административен орган по чл. 117 от КСО в законоустановения срок не формира мълчалив отказ по смисъла на чл. 58 от АПК, поради което подадената жалба се явява недопустима на основание чл. 159, т. 1 от АПК - липса на предмет и следва да бъде оставена без разглеждане и производството по делото в тази му част да се прекрати. По отношение на жалбата на М. С. срещу Решение № 1040-21-138/15.03.2024 год. на директора на ТП на НОИ София-град съдът е приел, че решението е издадено от компетентен орган съгласно нормата на чл. 117, ал. 3 от КСО, в писмена форма и съдържа мотиви, като не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Според първата инстанция оспореният индивидуален административен акт не е нищожен, тъй като предвидения за произнасяне срок е инструктивен и неспазването му не води до нищожност. Съдът е счел за обосновани изводите на административния орган, че издадените задължителни предписания са обвързващи само за страните, същите нямат сила за трети лица и следователно не рефлектират пряко в правната сфера на жалбоподателя, който не е участвал в административното производство. Посочено е, че издадените от административния орган задължителни предписания на осигурителя за заличаване на данни не са противопоставими на осигуреното лице, защото то няма обезпечена от приложимата нормативна уредба възможност да ги оспори. Според първата инстанция, тъй като С. не е страна в осигурителните правоотношения между дружеството-осигурител и Националния осигурителен институт по повод издаване на задължителни предписания на основание чл. 108, ал. 1, т. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) за заличаване на данни по чл. 5, ал. 4 от КСО, и тези предписания не го обвързват, то той не е и процесуално легитимиран да инициира възобновяване на производството по реда на чл. 99 от АПК. Постановеното определение е правилно. С. З. предписания № ЗД-1-21-01402530/02.08.2023 год. издадени от контролен орган на ТП на НОИ София-град е указано на "Топ Логис Груп" ЕООД да заличи данните подадени по реда на чл. 5, ал. 4 т. 1 от КСО на М. К. С. за периода от 13.02.2023 год. до 22.03.2023 год. с вид осигурен 01, декларация образец № 1. По отношение на определението в частта му, с която е оставена без разглеждане жалбата на М. С. срещу мълчалив отказ на Директора на ТП на НОИ София-град да се произнесе по негова молба за възобновяване на производството по издаване на задължителните предписания следва да се посочи, че по искането за възобновяване на производството не се формира мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. Мълчалив отказ се формира по искане за издаване на административен акт, но не и по искане за обжалване на този административен акт по административен ред и по искане за възобновяване на производството по издаването му. Производството по чл. 99 - чл. 106 от АПК е извънреден контролен способ за отмяна на влязъл в сила индивидуален или общ административен акт. По арг. от чл. 99 от АПК влязъл в сила индивидуален или общ административен акт, който не е бил оспорван пред съд може да бъде отменен от непосредствено по-горестоящия административен орган. При наличието на някое от лимитативно изброените в чл. 99, т. 1-7 от АПК основания той може да бъде отменен или изменен с настъпването на различни правни последици. Когато органът прецени, че не са налице предпоставките на чл. 99 от АПК, той издава нарочен акт, с който отказва възобновяването. Според чл. 103, ал. 2 от АПК искането за възобновяване се разглежда по реда на глава шеста, която е озаглавена "Оспорване на административните актове по административен ред". Като преграждащ търсената защита и с оглед изричната разпоредба на чл. 103, ал. 3 от АПК този акт подлежи на съдебен контрол по реда на глава десета, раздел четвърти "Обжалване на отказ за разглеждане на искане за издаване на административен акт". Законодателят не прави разграничение между мълчалив или изричен отказ, а употребява понятието "отказ да се допусне възобновяване", който включва както изричен акт, така също и непроизнасяне по искането. Непроизнасянето по искането за възобновяване на производството не изключва правомощието на органа да издаде изричен отказ извън предвидения срок по чл. 97, ал. 1 във вр. с чл. 103, ал. 2 от АПК. В случая е установено, че по повод подадената от частния жалбоподател молба за възобновяване на производството по издаване на задължителните предписания е постановен изричен акт, поради което правилно съдът е приел за недопустима подадената жалба в тази ѝ част. В този смисъл е и актуалната съдебната практика на ВАС обективирана в определение № 6294 от 13.06.2023 год. по адм. д. № 5338/2023 год., ІІ отд., определение № 3522 от 13.04.2022 год. по адм. д. № 2956/2022 год., ІІ отд., определение № 6895 от 23.06.2023 год. по адм. д. № 5323/2023 год., ІІ отд., решение № 3300 от 11.03.2021 год. по адм. д. № 11674/2020 год., V отд., определение № 16309 от 28.12.2018 год. по адм. д. № 13922/2015 год., ІV отд., определение № 1392 от 02.02.2017 год. по адм. д. № 6966/2016 год., ІV отд. и др. Освен това, за да е налице "мълчалив отказ" по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК следва да е налице нормативно задължение за произнасяне на сезирания административен орган, каквото липсва при недопустимост на искането за възобновяване на производството по издаване на административен акт. По отношение на определението в частта му, с е която отхвърлена жалбата на М. К. С. в частта и срещу Решение № 1040-21-138/15.03.2024 год. на Директора на ТП на НОИ София-град, с което е оставена без разглеждане молба рег. № 1023-21-197/26.01.2024 год. по описа на ТП на НОИ София град на М. К. С. за възобновяване на производство по издаване на Задължителни предписания № ЗД-1-21-01402530/02.08.2023 год. издадени от контролен орган на ТП на НОИ София-град на "Топ логис груп" ЕООД като недопустима следва да се посочи следното: В подадената от М. С. молба за възобновяване на производството по издаване на задължителните предписания като правно основание на искането е посочено чл. 99, т. 6 във вр. чл. 101 от АПК. Правилно първоинстанционният съд, в унисон с практиката на ВАС, е приел, че издадените от административния орган задължителни предписания на дружеството осигурител за заличаване на подадените данни не са противопоставими на осигуреното лице, защото то няма обезпечена от приложимата нормативна уредба възможност да ги оспори (така решение № 1255 от 05.02.2024 год. по адм. д. № 4517/2023 год., VІ отд. на ВАС, решение № 8197 от 03.07.2024 год. по адм. д. № 11434/2023 год., VІ отд. на ВАС, определение № 1734 от 14.02.2024 год. по адм. д. № 608/2024 год., VІ отд. на ВАС и др.). Производството за заличаване на осигурителна информация се развива между НОИ и осигурител, а физическото лице - работник/служител, не е страна в това правоотношение. Тъй като жалбоподателят С. не е страна в осигурителните правоотношения между дружеството осигурител и Националния осигурителен институт по повод издаване на задължителни предписания на основание чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО за заличаване на данни по чл. 5, ал. 4 от КСО тези предписания не го обвързват. Предвид изложеното за С. не е налице активна процесуална легитимация за започване на производство за възобновяване по чл. 99, т. 6 от АПК, тъй като не е сред нормативно посочените лица по чл. 100 от АПК. Искане по чл. 99, т. 1 - т. 7 от АПК могат да правят само изрично изброените в чл. 100 от АПК лица - административния орган, прокурора, омбудсмана и по искане на страна в производството, каквато жалбоподателят не е. Основанието по чл. 101 от АПК е самостоятелно основание, различно от визираните в чл. 99 от АПК и се базира на неучастието в административното производство на лице, спрямо което административният акт има сила. Разпоредбата на чл. 101 от АПК има предвид неучастието на лице, което се засяга от предизвиканите с административния акт правни последици. В конкретния случай жалбоподателят не е адресат на задължителните предписания, не е обвързан от правните им последици и не разполага с активна легитимация за иницииране на производство по възобновяване по чл. 101 от АПК. Съдът се е произнесъл и по възражението на жалбоподателя за нищожност на акта, като правилно е приел, че същият не е нищожен. Освен това за пълнота на изложението следва да се посочи, че от една страна жалбоподателят е подал искане за възобновяване на производството по издаване на задължителните предписания на основание чл. 99, т. 6 и чл. 101 от АПК, приложимо в хипотезата на влязъл в сила индивидуален или общ административен акт, който не е оспорен пред съда, а от друга в частната жалба навежда твърдения, че задължителните предписания не са надлежно връчени по реда на чл. 110, ал. 4 от КСО, поради което не са влезли в сила. В тази връзка следва да се посочи, че обстоятелствата, досежно връчването на акта, са пряко относими към проверката за допустимостта на подадена жалба в производството по обжалване на акта по административен ред. Освен това, подаването на искането с правно основание чл. 99 и чл. 101 от АПК срещу акт, който не е влязъл в сила, има за последица недопустимост на искането за възобновяване. Също така, несъобщаването на акта означава, че не е започнал да тече срокът за обжалването му по административен ред, но не е налице нарушение на административнопроизводствените правила, с което жалбоподателят да е бил лишен от възможността да участва в административното производство. Дори и да е налице такова процесуално нарушение допуснато евентуално от административния орган, то е осъществено след приключване на производството по издаването на акта и не сочи за нарушение на административнопроизводствени правила в процедурата по издаване на акта (така определение № 8853 от 06.07.2017 г. по адм. д. № 6464/2017 г., ІІІ отд. на ВАС). По изложените съображения частната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, а обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на частния жалбоподател за присъждане на разноски е неоснователно. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 от АПК във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,