Определение № 1206 от 13.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 764/2011 г.

Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Г. Н. К. и М. Н. И. срещу решение № 395 от 01.04.2011 г. по гр. д. № 2562/10 г. на Окръжен съд [населено място]. Решението се обжалва в частта, в която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлената претенцията на касаторите по сметки срещу В. Р., М. К. и Д. М., за заплащане на извършени от тях необходими разноски за запазване на имота. К. считат че въззивното решение в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Ответниците по касация В. Н. Р., Д. Н. М. и М. Н. К. оспорват жалбата. Ответниците по касация П. Й. К., С. И. С. и Б. И. С. не вземат становище. ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: С влязло в сила решение е допусната делба на магазин, два склада и стая - офис, стълбище и две избени помещения под магазина, заедно с 50 кв. м. ид. ч. от дворно място при квоти от по 1/5 ид. ч. за В. Р., М. К., Д. М., Г. К. и М. И.. С решение № 1452 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 53/02 г. Районен съд [населено място] е постановил имота да бъде изнесен на публична продан, като е разгледал и исканията по сметки между страните. Отхвърлил е исканията на Г. К. и М. И. по чл. 286 ГПК /отм./ вр. с чл. 72 ал. 2 ЗС срещу В. Р., М. К. и Д. М.. С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение в частта, в която претенцията на Г. К. и М. И. за заплащане на необходими разноски за запазване на делбения имот, е отхвърлена. За да потвърди решението в обжалваната му част въззивният съд приел че касаторите претендират заплащане на необходими разноски за запазване на делбения имот в периода от 1994 г. до 2009 г. в качеството им на добросъвестни владелци, съгласно чл. 72 ал. 2 ЗС. Съдът приел че те не били добросъвестни владелци, тъй като презумпцията по чл. 69 ЗС не била оборена. С предявяване на иска за делба на 08.01.2002 г. касаторите се превърнали в държатели на частта на останалите съсобственици, тъй като с подаването и владението им било смутено. За периода преди 2002 г., с оглед наведеното от ответниците възражение, съдът приел че претенциите били погасени по давност. За периода след подаване на исковата молба касаторите можели да претендират за обезщетение по чл. 74 ЗС, но с такъв иск съдът не бил сезиран. Освен това, в производството не било установена и нуждата от извършване на всички разходи за съхраняване на вещта. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав приема, че в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК е формулиран въпрос обвързан ли е въззивният съд от правната квалификация на иска дадена от първоинстанционния съд и може ли тогава, когато съсобственикът претендира че е добросъвестен владелец, а в производството се констатира че е недобросъвестен, да разгледа предявения иск на правно основание чл. 74 ал. 1 ЗС, въпреки дадената от ищеца правна квалификация по чл. 72 ал. 1 ЗС. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. При проверка на основанията за обжалване ВКС счита, че е налице основание за допустимост на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Според т. 2 от цитираното по-горе тълкувателно решение, в тази хипотеза на допустимост законодателят е имал предвид противоречие на въззивния акт с тълкувателните решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателните решения на ОСГК на ВС постановени при условията на чл. 86 ал. 2 ЗСВ /отм./, с тълкувателните решения на ОСГТК, с решения на О. и О. на ВКС, или с решение постановено по реда на чл. 290 ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в отклонение от задължителната практика на ВКС изразена в решения № 359 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 1205/09 г. на ВКС ІІ ГО и № 129 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 72/10 г. на ВКС І ГО, постановени в производство по чл. 290 и сл. ГПК, в които е прието, че съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска. Водим от горното, съдът