Определение № 1706 от 16.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 772/2026 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Ц. М. С. от гр. Стара Загора, [улица], срещу Определение № 137 от 09.01.2026 г. на Административен съд – Стара Загора, по административно дело № 1211/2025 г. С обжалваното определение съдът оставя без разглеждане иска на Ц. М. С. срещу неоснователни действия от 12.09.2025 г. по подаване по електронен път на данни от КАТ-ПП при Столична дирекция на вътрешните работи към информационната система на Национална агенция за приходите за дължимост на глоба от 50 лева, наложена с фиш, серия GT № 16442252 и прекратява производството по делото. Частният жалбоподател, счита обжалваното определение за неправилно като несъобразено със задължителното тълкуване, дадено в Тълкувателно решение № 6 от 17.12.2025г. на Общото събрание на съдиите от I и II колегия на Върховен административен съд по тълкувателно дело №2/2024 г. Сочи още, че нарушението, за което е определено административното наказание не е доказано, поради което данните за събиране на определената глоба произволно и несъразмерно ограничават други права лицето, което счита за незаконосъобразно. Моли съда да отмени обжалваното определение, а делото да се върне на съда за разглеждане по същество. Частният жалбоподател се представлява от адв. Н. Колев, Адвокатска колегия, гр. Стара Загора. Ответникът по частната жалба – Столична дирекция на вътрешните работи, сектор Пътна полиция, не взема становище. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е основателна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд – Стара Загора е било искане от настоящия частен жалбоподател срещу неоснователно действие от 12.09.2025 г. за подаване по електронен път на данни от КАТ-ПП при Столична дирекция на вътрешните работи към информационната система на Национална агенция за приходите за дължимост на глоба от 50 лева, наложена с фиш, серия GT № 16442252. Съдът правилно определя, че това е иск по чл. 250, ал.1 АПК, съгласно който „Всеки, който има правен интерес, може да иска прекратяване на действия, извършвани от административен орган или длъжностно лице, които не се основават на административен акт или на закона“. Съдът обосновава, че доколкото търсената защита се изразява в „прекратяване“ на неоснователно извършването действие, последното следва все още да се осъществява към момента на произнасянето на съда, а в случая действието е вече извършеното (реализирано), то произнасянето на съда е безпредметно, поради което искането, с което съдът е сезиран е недопустимо и следва да бъде оставено без разглеждане. В допълнение съдът сочи, че искането не може да бъде разглеждано и по реда на оспорването на индивидуален административен акт, защото не представлява такъв по смисъла на чл. 21 АПК. Изводът на съда, че търсената защита по чл. 250 АПК е недопустима поради приключило изпълнение на действието е неправилен. Искът по чл. 250 АПК е средство за защита срещу фактически действия, извършвани от административния орган или от длъжностно лице на администрацията на административния орган, които засягат неправомерно права или законни интереси на лицето, спрямо което са насочени. Понятието неоснователни действия е дефинирано от закона, а именно това са действия, които не се основават на административен акт или на закона. Защитата, която осигурява чл. 250, ал. 1 АПК е само срещу фактически действия, които се извършват извън определените по закон правомощия на органа. Наличието или липсата на такова действие е част от предмета на материалния спор и подлежи на проверка от съда при произнасяне по основателността на искането, а не по неговата допустимост. С Тълкувателно решение № 6 от 17.12.2025г. на Общото събрание на съдиите от I и II колегия на Върховен административен съд по тълкувателно дело №2/2024 г. е изяснено съдържанието на понятията „допустимост“ и „основателност“ при искане по чл. 250, ал.1 АПК, както и фактическият състав на предмета на производството. Изрично е посочено, съдът дължи произнасяне по съществото на спора винаги щом искането, с което е сезиран няма порок, засягащ съществуването или надлежното упражняване на претендираното процесуално право. В случая е налице писмено искане с ясен петитум – да се отмени действие по предоставянето на данни от една администрация към административен орган към друга, искателят е пряко засегнат от това действие, а самото действие е описано достатъчно конкретно, за да очертае пред съда пределите на проверката, която следва да извърши, поради което са налице предпоставките искането да бъде разгледано по същество. В горепосоченото Тълкувателно решение е посочено, изрично че „независимо дали се установява липса на правен интерес за защита от неоснователни действия или съществува друг правен способ за защита на накърнените права и законни интереси на искателя, съдът дължи произнасяне по съществото на спора. На първо място, цялата процедура, визирана в нормите на чл. 252 и сл. АПК, е насочена към събиране и анализ на доказателства, имащи отношение към разрешаване на материалния спор и на второ място, изрично законодателят е задължил съда след приключване на процесуалните действия по събиране на данни и доказателства да издаде акт, разрешаващ основателността на повдигнатия пред него спор“. Налага се извод, че първоинстанционният съд неправилно е преценил искането, с което е сезиран за недопустимо като е разширил преценката за допустимост с анализ на факти и обстоятелства, които се включват в преценката, което дължи по основателността на искането. С оглед посоченото, доводът в частната жалба, че обжалваното определение не е съобразено с Тълкувателно решение № 6 от 17.12.2025г. на Общото събрание на съдиите от I и II колегия на Върховен административен съд по тълкувателно дело №2/2024 г. е основателен. Съгласно чл. 130, ал.2 от Закона за съдебната власт – „Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове“, поради което обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон и следва да бъде отменено, а делото върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд