Определение № 32 от 07.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1516/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Н. Х., чрез процесуалния й представител, срещу решение № 64 от 04.01.2024г., постановено по гр. д. № 10041/2022 г. от II – Г въззивен състав на Софийски градски съд. Ответниците по касационната жалба – Л. С. А. и Й. С. А., чрез пълномощника си, оспорват касационната жалба, с писмен отговор. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал.1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд, след като изцяло е отменил решение от 08.02.2022 г., постановено по гр. д. № 74701/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 31 състав е постановил ново, с което е отхвърлил предявеният от С. Н. Х. против Л. С. А. и Й. С. А. осъдителен иск с правна квалификация по чл. 59 ЗЗД за заплащане при условията на разделност от всеки на сумата от 5 328 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание на собствения на ищеца поземлен имот с идентификатор ****, находящ се в гр. С., р-н „О.К.“, в.з. „Г.Б.“, ул. „***“, *** за периода от 20.12.2016 г. до 20.12.2017 г. Въззивният съд е приел, че от фактическа страна не е спорно, а и се установява от събраните по делото доказателства, че за предявения период ищцата е била собственик на процесния имот. Правото й на собственост е възникнало на основание договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №*** от 03.11.2010 г., том ***, по н. д. № *** г. по описа на нотариус Р.Р., рег. №***, район на действие - Софийски районен съд. Посочил е, че по делото е спорно обстоятелството дали имотът е бил действително ползван от страна на ответниците, респективно дали е налице обогатяване в тяхна полза за сметка намаляване на патримониума на ищцата. Допълнил е, че доказването на иска чрез положителния факт, от който произтича правото, предпоставя установяване на двете предпоставки: обогатяване и обедняване, като доказателствената тежест е на ищцата - тя трябва да установи положителния факт, от който произтича правото й, като се е позовал на решение № 107 от 08.10.2015 г. по т. д. № 2226/2014 г. на Върховен касационен съд, I ТО. С оглед заявените в исковата молба обстоятелства, определящи основанието на исковата претенция, а именно: ползването без основание от страна на ответниците на процесния имот, което препятства възможността на ищцата да ползва имота - лично или да получава имуществени облаги чрез отдаването му по наемно правоотношение и с оглед изложените във въззивната жалба оплаквания относно неправилните фактически констатации на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е приела, че при правилно определена правна квалификация на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД и правилно разпределена доказателствена тежест, първоинстанционният съд е стигнал до неправилни правни и фактически изводи. Посочил е, че по делото не може да се приеме за доказано фактическото ползване на имота за претендирания исков период от страна на ответниците. Въззивният съд не е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че по делото е доказано, че считано от датата на приложения по делото протокол за въвод във владение ответниците са ползвали имота. До този извод втората инстанция е достигнала, отбелязвайки обстоятелството, че процесният протокол установява владение към 2013 година, а исковият период касае съвсем друг период - от 20.12.2016 г. до 20.12.2017 г. Посочила е, че дори да се приеме, че от този протокол се установява началната дата на ползването на имота, то същият не доказва, че имотът е бил ползван от ответниците през целия процесен период, което също е в доказателствена тежест на ищцата за уважаване на предявения от нея иск. Посочил е, че други доказателства за доказване на това обстоятелство по делото ищцата не е ангажирала. От правна страна е отбелязал, че за успешното провеждане на исковата защита по чл.59, ал.1 ЗЗД в тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване не само факта, че е собственик на имота, но и че ответникът е ползвал фактически имота за конкретния период от време без правно основание за това, както и размера на обезщетението, равняващ се на спестения пазарен наем. В заключение е направил извод, че след като не е доказано неоснователното ползване на процесния имот за исковия период, то претенцията за неоснователно обогатяване следва да се отхвърли като недоказана. В изложението на касационните основания се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал.2, предл. трето от ГПК. Поддържа се становище, че този порок се установява от мотивите на съдебния акт и се състои в противоречие между посочените твърдения на страните и очертания от съда предмет на доказване. Твърди се очевидна необоснованост на съдебния акт, тъй като било налице логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на решението и направения, въз основа на тях, фактически извод. Сочи се, че при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд ответниците не били оспорили обстоятелството, че владеят имота през процесния период. При посочените по-горе мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касаторката основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В настоящия случай обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касаторката твърдения са свързани с неправилното, според нея, възприемане на фактическата обстановка, неправилното обсъждане на събраните в хода на процеса писмени доказателства, както и неправилното интерпретиране на твърденията на страните. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон не обосновава очевидна неправилност, а може да предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В конкретния случай, обаче жалбоподателката не поставя правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК – такъв липсва както в касационната жалба, така и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, приложено на основание чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК. А, както е посочено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г., постановено по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба. Предвид изложените съображения, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство разноски. В отговора на касационната жалба се съдържа искане за присъждане на разноски, но по делото липсват доказателства за реално извършени такива. Воден от горното, състав на Трето ГО на ВКС