Определение № 1875 от 17.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3603/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. П. И. и М. Н. И. против решение № 93 от 15.05.2023 г. по в.гр.д.№ 96 от 2023 г. на Ловешкия окръжен съд, въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 7 от 11.01.2023 г., поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 14 от 27.01.2023 г. по гр.д.№ 571 от 2021 г. на Районен съд- Тетевен, I граждански състав, за отхвърляне на предявения от М. П. И. и М. Н. И. срещу М. Т. И. и Д. В. П. иск за делба на следния имот: двуетажна еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 86 кв.м., находяща се в [населено място], [улица], представляваща сграда с идентификатор ...... в имот с идентификатор ...... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-16 от 06.03.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК.

В касационната жалба се твърди, че решението на Ловешкия окръжен съд е незаконосъобразно, постановено при съществени процесуални нарушения и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена практика на ВКС по следните въпроси:

1. Какво е значението на невярното графично и текстуално съдържание на кадастралната карта за определяне правата на съсобственост на страните в един делбен процес и следва ли съдът да се съобрази с него при формиране на изводите си за наличието на съсобственост между страните, а не със заключение на съдебно-техническа експертиза, което определя действителното положение и статут на сградата, предмет на делбата ? По този въпрос се сочи противоречие на приетото в обжалваното решение с Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 50037 от 29.03.2023 г. по гр.д.№ 2691 от 2022 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. Длъжен ли е съдът да обсъди заключение на съдебно-техническа експертиза наред с всички доказателства по делото и ако не се съобразява с направените в нея констатации, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д.№ 1814 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3. Може ли построеното над обема на учреденото право на строеж да се приеме за „допълнително построено превишение“, тогава когато то се изразява в повече на брой самостоятелни обекти от разрешените по учреденото право на строеж и когато построеното е в много по-голям обем от разрешеното както по ЗП, така и по Р. и следва ли в този случай да намерят приложение правилата на чл.97 и чл.98 ЗС ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 980 от 12.12.1994 г. по гр.д.№ 781 от 1994 г. на ВС, I г.о., решение № 1202 от 04.08.1999 г. по гр.д.№ 1685 от 1998 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 710 от 07.06.1999 г. по гр.д.№ 281 от 1998 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 61 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 291 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 137 от 17.08.2010 г. по гр.д.№ 3954 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 602 от 26.06.1993 г. по гр.д.№ 165 от 1992 г. на ВС, I г.о., решение № 173 от 26.06.2013 г. по гр.д.№ 1273 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 542 от 18.01.2011 г. по гр.д.№ 1469 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о.

Освен това се твърди, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидно необосновани били изводите на съда и те не следвали логически от събраните по делото доказателства. Очевидно неправилно била приложена разпоредбата на чл.97 ЗС, без да се изследва коя е главната вещ и коя- принадлежността към нея и въобще дали в конкретния случай намира приложение тази разпоредба на ЗС. Очевидно неправилно било решението и тъй като съдът не е тълкувал заявлението за суперфиция при спазване на разпоредбите на чл.20 ЗЗД и приложил неправилно процесуалните правила относно предвидените в чл.131 и чл.143 ГПК преклузивни срокове.

В писмен отговор от 15.08.2023 г. ответниците по жалбата М. Т. И. и Д. В. П. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /жалбоподателите са били уведомени за обжалваното решение на 22.05.2023 г., а касационната жалба е подадена на 21.06.2023 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, ако са налице някои от предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

По допустимостта на касационното обжалване ВКС приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за делба на жилищната сграда, въззивният съд е приел за безспорно установено между страните, че дворното място, върху което е построената процесната сграда, е било собственост на П. И. М., починал на 13.06.1993 г. /баща на ищеца М. И. и на първоначалния ответник В. И./.

Относно правата на ищците е прието, че с нотариален акт № ..... от 25.06.1981 г. П. И. М. е продал на по-малкия си син М. П. И., по време на брака му с М. Н. И. 2/3 ид.ч. от дворното място, заедно с изградените в него стара жилищна сграда /жилищна сграда от към улицата/, целият гараж и цялата лятна кухня, представляващи по действащата кадастрална карта на града сгради с идентификатори ......,.......,........ и 72343.500.459.2.

Относно правата на ответниците е прието, че с нотариален акт № 44 от 12.12.1975 г. П. И. М. е дарил на по-големия си син В. П. И. /починал в хода на делото на 16.03.2022г. и оставил за наследници ответниците М. Т. И. и Д. В. П./ 1/3 ид.ч. от дворното място, без намиращата се в него жилищна сграда. Със заявление от 12.12.1975 г. по реда на чл.56, ал.3 от З. /отм./ П. М. е отстъпил на В. И. правото да построи, държи и владее в мястото своя жилищна сграда по одобрен от техническите власти план. Това заявление е било вписано в Службата по вписванията към РС- Тетевен, в партидна книга под № 170, т.I, 1975 г.

Във връзка с изграждането на тази сграда по делото са представени: одобрен проект № 46 от 07.02.1976 г. и обяснителна записка към него за строеж на пристройка към съществуващата сграда на два етажа с площ от 39,40 кв.м. на ет.1 и 47,40 кв.м. на ет.2, разрешение за строеж № 62 от 22.06.1976 г. и протокол № 66 от 22.06.1976 г. за даване на строителна линия и определено ниво за изграждане на пристройката. Въз основа на тези доказателства, приетите заключения на съдебно-техническата експертиза и свидетелските показания, съдът е приел за доказано, че процесната сграда е построена през 1976 г. като еднофамилна двуетажна жилищна сграда, достроена е през 1980-1981 г., но с по-голяма от предвижданата площ- 86 кв.м. По кадастралната карта на града тя представлява обект с идентификатор...... Видно от представеното по делото удостоверение изх.№ УТУД-04-20-75/1/ от 23.08.2021 г., тази сграда с площ от 86 кв.м. е търпим строеж съгласно пар.16, ал.1 ПР на ЗУТ и пар.127, ал.1 ПЗР на ЗУТ.

Въз основа на приетите заключения на съдебно-техническата експертиза въззивният съд е приел, че несъответствието между разрешения строеж от 40 кв.м. и изградената сграда с площ от 86 кв., е със 46 кв.м. и е в контура на сградата. Съдът е посочил, че според вещото лице в сградата могат да се обособят три обекта: обект на ет.1 с площ от 56 кв.м., обект на ет.1 с площ от 19 кв.м. и обект на ет.2 от 68 кв.м.

Относно другите изградени и долепени до процесната жилищна сграда две сгради /селскостопанска сграда с идентификатор ....... и гараж- сграда с идентификатор ...... / по делото са представени удостоверение за търпимост на селскостопанската сграда и заявление от 26.08.1981 г. по реда на чл.56, ал.3 З. /отм./, вписано в Службата по вписванията към РС- Тетевен, с което М. И. е заявил съгласие брат му В. И. да изгради в съсобствения им парцел гараж, съгласно утвърден архитектурен проект.

Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до извод, че между ищците и ответниците не съществува съсобственост по отношение на процесната двуетажна жилищна сграда. Същата е еднофамилна, изградена е въз основа на валидно учредено право на строеж в полза на В. И. и има статут на самостоятелен обект. Други самостоятелни обекти в нея не са налични, тъй като проектът е бил за изграждане на еднофамилна жилищна сграда и такъв е статутът й в момента. Тъй като процесната сграда е изградена въз основа на надлежно учредено право на строеж на двуетажна жилищна сграда /според одобрения проект/, собственик на тази сграда е станал В. И., на когото е било учредено правото на строеж. По отношение на построеното над обема на учреденото право на строеж /по проект било предвидено строителство на двуетажна сграда с площ от 39,40 кв.м. на първия етаж и 47,40 кв.м. на втория етаж, а на място било построена сграда с по-големи контури и с превишение на площта от 46 кв.м. на всеки от двата етажа/ съдът е приел, че то няма самостоятелен статут с оглед начина на изграждане. Допълнително построеното било функционално свързано и присъединено към основната сграда, поради което съгласно чл.97 и чл.98 ЗС следва собствеността на тази сграда. Това изключвало придобиването по приращение на построеното над учреденото право на строеж от собствениците на земята.

За неоснователно е прието твърдението на ищците за наличие на три самостоятелни обекта в новопостроената сграда. Такива не съществуват както съгласно ПУП, така и съгласно КККР. Според съда, вещото лице е представило възможни варианти за обособяване на отделни обекти в сградата, но само като проект и то с оглед претенцията на ищците за притежание на така наречената „лятна кухня“, находяща се на първия етаж от сградата, където са разположили парното си.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по поставените въпроси:

1. Първият поставен въпрос /Какво е значението на невярното графично и текстуално съдържание на кадастралната карта за определяне правата на съсобственост на страните в един делбен процес и следва ли съдът да се съобрази с него при формиране на изводите си за наличието на съсобственост между страните, а не със заключение на съдебно-техническа експертиза, което определя действителното положение и статут на сградата, предмет на делбата ?/ не е правен въпрос, който би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е относим към настоящото дело. Видно от мотивите на въззивното решение, изводът на съда за несамостоятелен характер на построеното над обема на учреденото право на строеж е направен не въз основа на графичното и текстуално съдържание на кадастралната карта на [населено място], а въз основа на представените по делото писмени и гласни доказателства и заключението на съдебно-техническата експертиза, от които се установява, че построеното над обема на учреденото право на строеж е увеличило контурите на сградата, а не представлява обособен самостоятелен обект в тази сграда.

2. По втория поставен въпрос /Длъжен ли е съдът да обсъди заключение на съдебно-техническа експертиза наред с всички доказателства по делото и ако не се съобразява с направените в нея констатации, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената от касаторите практика на ВКС: решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д.№ 1814 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Напротив, напълно в съответствие с практиката на ВКС по този въпрос, въззивният съд е обсъдил заключението на съдебно-техническата експертиза в частта му, с която е посочено, че в процесната сграда могат да бъдат обособени три самостоятелни обекта на собственост. Изложил е изрични мотиви защо приема, че посочената в заключението на вещото лице възможност за обособяване на три самостоятелни обекта в еднофамилната жилищна сграда не означава, че построеното над обема на учреденото право на строеж е самостоятелен обект и може да е обект на самостоятелно придобиване по приращение от собствениците на земята /защото сградата е изградена съобразно с одобрения проект като еднофамилна жилищна сграда и защото превишението над обема на учреденото право на строеж е в контура на сградата, а не в отделни помещения в сградата, извън предвидените по проекта, които помещения да могат да се обособят като самостоятелен обект на собственост/. Макар и да не е посочено изрично, взето е било предвид от съда, че нито един от посочените от вещото лице като три самостоятелни обекти в сградата не е обособен само от онази част от сградата, която е построена над обема на учреденото право на строеж: Посоченият от в.л. обект № 1 с площ от 56 кв.м. включва както част от първия етаж от сградата, която част е в обема на учреденото право на строеж, така и допълнително изграденото на ет.1 от сградата /извън контурите на сградата, за която е учредено правото на строеж/. Посоченият от в.л. обект № 2 с площ от 68 кв.м. включва както частта от сградата на ет.2, която е в обема на учреденото право на строеж, така и допълнително изграденото на ет.2 от сградата /извън контурите на сградата, за която е учредено правото на строеж/. Посоченият от в.л. обект № 3 с площ от 19 кв.м. включва част от първия етаж от сградата, която е в обема на учреденото право на строеж, но се състои само от едно помещение /така наречената от ищците „лятна кухня“/ и като такова не може да бъде обособено като самостоятелен обект на собственост /апартамент, ателие, гараж или др./.

По този въпрос не е налице и соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по въпроса има съдебна практика /включително и посоченото от касаторите решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д.№ 1814 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о./, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.

3. По третия поставен въпрос /Може ли построеното над обема на учреденото право на строеж да се приеме за „допълнително построено превишение“, тогава когато то се изразява в повече на брой самостоятелни обекти от разрешените по учреденото право на строеж и когато построеното е в много по-голям обем от разрешеното както по ЗП, така и по Р. и следва ли в този случай да намерят приложение правилата на чл.97 и чл.98 ЗС ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС: решение № 980 от 12.12.1994 г. по гр.д.№ 781 от 1994 г. на ВС, I г.о., решение № 1202 от 04.08.1999 г. по гр.д.№ 1685 от 1998 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 710 от 07.06.1999 г. по гр.д.№ 281 от 1998 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 61 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 291 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 137 от 17.08.2010 г. по гр.д.№ 3954 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 602 от 26.06.1993 г. по гр.д.№ 165 от 1992 г. на ВС, I г.о., решение № 173 от 26.06.2013 г. по гр.д.№ 1273 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 542 от 18.01.2011 г. по гр.д.№ 1469 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о. Напълно в съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че тъй като в конкретния случай построеното над обема на учреденото правото на строеж е само в контура на сградата и е функционално свързано с основната сграда и тъй като то не представлява и не може да се обособи като самостоятелен обект на собственост, относно собствеността върху него следва да се приложат разпоредбите на чл.97 и чл.98 ЗС.

По този въпрос също не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като по въпроса има съдебна практика /включително и посочената от касаторите/, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.

Не е налице и другото сочено от касаторите основание за допускане на касационно обжалване на решението- очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на решението като основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС, ЗН, З. /отм./ и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Неоснователно е твърдението на касаторите, че изводите на съда са очевидно необосновани и не следвали логически от събраните по делото доказателства. Съобразно приетата от съда в мотивите на решението му за установена фактическа обстановка, направените правни изводи на съда са логически и следват събраните по делото доказателства.

Неоснователно е и твърдението на касаторите, че решението е очевидно неправилно поради неправилно приложена разпоредбата на чл.97 ЗС, без да се изследва коя е главната вещ и коя- принадлежността към нея и въобще дали в конкретния случай намира приложение тази разпоредба на ЗС. Съдът ясно е посочил коя вещ приема за главна /двуетажната жилищна сграда с площ на двата етажа от 86,80 кв.м., за построяването на която е било учредено право на строеж по реда на чл.56, ал.3 З. /отм./. Посочил е и че тъй като построеното над обема на учреденото право на строеж не представлява самостоятелен обект, а е функционално свързано и присъединено към основната сграда, то с оглед разпоредбата на чл.97 ЗС собствеността му следва собствеността на главната вещ.

Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност на решението поради нетълкуване/неправилно тълкуване на заявлението за суперфиция при спазване на разпоредбите на чл.20 ЗЗД. Съдът е тълкувал правилно горепосоченото заявление от 12.12.1975 г., като е приел, че с него П. И. М. е учредил в полза на сина си В. И. право на строеж на жилищна сграда по одобрен от техническите власти проект, който предвижда построяване на двуетажна жилищна сграда с обща площ от 86,80 кв.м. /ет.1 с площ от 39,40 кв.м. и ет.2 с площ 47,40 кв.м./ и именно поради това е приел за установено, че изградената сграда превишава по обем учреденото право на строеж с 46 кв.м. на всеки етаж.

Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност на решението поради неправилно приложение на процесуалните правила относно предвидените в чл.131 и чл.143 ГПК преклузивни срокове. От прочита на въззивното решение не може да се направи извод за допуснато такова нарушение на процесуалните правила от страна на първоинстанционния съд. В мотивите на въззивното решение решение съдът не се е произнасял по такива доводи, а и съгласно чл.269, изр.2 ГПК не е бил длъжен да се произнася, тъй като във въззивната жалба не се съдържат такива доводи за неправилност на първоинстанционното решение.

Не са налице и останалите основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд: Няма вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото пред ВКС и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 26.07.2023 г.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение