Определение № 991 от 09.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1614/2010 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ш. Апти Ш. от [населено място] срещу Решение № 194/ 09.07.2010 год. на Окръжен съд [населено място], с което е потвърдено решението, постановено по гр.д. №2585/2009 год. на Хасковския районен съд, с което е отхвърлен предявения от Ш. Апти Ш. от [населено място] иск с пр. осн. чл. 200,ал.1 КТ за сума в размер на 9 800 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди за периода от 01.01.2007 год. до 31.12.2009 го., от които 4 400 лв. стойност на закупувани лекарства, 3 600 лв. разходи за спазване специализиран режим на хранене и 1800 лв. за санаториално лечение, ведно със законната лихва от 26.10.2009 год., до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на постановеното решение поради нарушения на материалния и процесуален закон и необоснованост / касационни основания за отмяна по чл. 281,т.З ГПК/. Касаторът счита, че съдът неправилно е отхвърлил исковата му претенция тъй като професионалния характер на заболяването не е установен с решение на ТЕЛК. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените от него искове да бъдат уважени заедно със законните последици. Ответникът по касация [фирма], [населено място], не взема становище както по допустимостта на касационното обжалване, така и относно основателността на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуална допустима. Независимо от процесуалната допустимост на жалбата, обусловена от редовността й, при въведената факултативност на касационното обжалване, за да се допусне такова, следва да са удовлетворени допълнителните изисквания, регламентирани в чл. 280 ГПК. Жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и да е обосновано наличието на един или няколко от допълнителните критерии по чл. 280,ал.1,т.1,2 и 3 ГПК. В случая тези изисквания на закона не са изпълнени. Касаторът не е формулирал правен въпрос .Твърди, че е налице противоположна практика на съдилищата по въпроса, обсъждан и приет от съда, на кой е въпроса, по който съществува такава противоположна практика, касаторът не сочи.. Формулирането на правен въпрос е основното и общо условие за допустимост на касационното обжалване. Неговата липса е достатъчно основание касационното обжалване да не бъде допуснато. С оглед на това не се налага обсъждане на посоченият от касатора допълнителен критерий за допустимост на касационното обжалване по чл. 280,ал.1,т.2 ГПК както и представените във връзка с него съдебни решения За да постанови обжалваното решение съдът е приел, че за да се уважи предявеният иск за посочения исков период, на първо място следва да се установи наличие на твърдяното заболяване и неговият професионален характер, което следва да стане с Експертно решение на ТЕЛК, каквото по делото не е представено. Прието е че данни за такова решение, издадено през 1993год. се съдържат единствено в представеното по делото заключение на съдебно - медицинската експертиза. Посочено е, че пар. 2 от ПЗР на Наредбата за медицинската експертиза на неработоспособността / НМЕР/ предвижда, че постановените до 31.12.2004 год. експертни решение на ТЕЛК / НЕЛК/ в които определеният срок на инвалидност не е изтекъл до тази дата, след 01.01.2005 год. се считат с неопределен пожизнен срок на инвалидност при навършена 65 годишна възраст на лицата. Независимо, че ищецът отговаря на посоченото условие за възраст, доколкото по делото не е представено експертно решение не може да се установи какъв е срокът на инвалидност и съответно дали същият е изтекъл или не към датата 31.12.2004 год. С оглед на това съдът е приел, че ищецът не е установил по предвидения от закона ред професионалния характер на своето заболяване. Независимо от това съдът е посочил, че иска се явява неоснователен и доколкото по делото не са представени никакви доказателства за претендираните от ищеца имуществени вреди под формата на направени разходи за лекарства, усилена храна и санаториално лечение. Следва да се посочи, че така постановеното решение е в съответствие с трайната практика на съдилищата, и задължителната практика на ВКС създадена с решения по чл. 290 ГПК, която е продиктувана от въведения с Кодекса за задължително обществено осигуряване / Д.В. бр.64/2000 год. /, -сега Кодекс за социалното осигуряване, и приетите с оглед тяхното приложение подзаконови нормативни актове, административен ред за установяване на професионалните заболявания и трудови злополуки. По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.