Определение № 174 от 31.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1900/2019 г.

Производството е по чл.274, ал.2 вр. ал.1, т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Д. Д., процесуален представител на М. Василева Василева, срещу определение № 2160 от 27.06.2019г. по т.д. № 833/2018г. на САС, ТО, III състав, с което е оставена без уважение молбата ѝ по чл.248 ГПК за изменение на решение № 2946 от 13.12.2018г. в частта за разноските и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА в пълен размер. Частната жалбоподателка поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд по свой почин е извършил компенсация на присъдените разноски на ответника с дължимото се в неяна полза адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, въпреки че вземанията за разноски не са насрещни и не са налице предпоставките по чл.103 ЗЗД за извършване на прихващане. Сочи, че ответната банка има вземане за разноски от ищцата М. Василева, а не от нейния адвокат. Сочи, че от друга страна, вземането за адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА е възникнало и следва да бъде заплатено от ответната банка директно на пълномощника на страната, а не в полза на доверителката й. Поддържа, че обжалваното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Моли определението на въззивния съд да бъде отменено и да ѝ бъде присъдено на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в пълен размер за оказаната безплатна правна помощ и съдействие на М. Василева пред САС. Ответникът „Юробанк България” АД оспорва частната жалба. Поддържа, че съдът има правомощие по свой почин да извърши прихващане в рамките на съдебното производство и в случая правилно е приел, че адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА е част от разноските по делото, а не представлява самостоятелна претенция на адвоката на ответната страна, като компенсацията с разноските на насрещната страна е допустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.2 от ГПК от легитимирана страна, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Частната жалба е основателна. В решението си въззивния съд е приел, че възнаграждението на повереника на М. Василева, дължимо на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, се определя по реда на Наредба № 1/ 09.07.2004 г. Приел е, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, както и броя на проведените във въззивното производство съдебни заседания, е основателно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на повереника на ответника „Юробанк България” АД и то следва да се определи по Наредба № 1/ 09.07.2004 г. С оглед на това и съобразно изхода на делото във въззивната инстанция, е приел, че изчислени по компенсация, ответникът следва да заплати на повереника на М. Василева, адв. Д. Д., сумата в размер на 335,59 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение пред САС. С обжалваното определение въззивният съд е намерил за неоснователна молбата на адв. Д. Д., в качеството й на процесуален представител на М. Василева, за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, с искане да й бъде присъдено адвокатското възнаграждение в пълен размер, без да се извършва компенсация с вземанията за разноски на ответника. Приел е, че адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА е част от разноските по делото, а не представлява самостоятелна претенция на адвоката към ответната страна /в този смисъл определение № 9/ 07.01.2016г. по ч.т.д. № 3590/ 2015 г. на ВКС, ТК/, поради което компенсация с разноските на насрещната страна е допустима и не е налице основание за изменение на решението относно присъдените разноски. Обжалваното определение е неправилно. С оглед изхода на делото във въззивната инстанция на пълномощника на въззивницата – ищца, осъществил безплатно процесуално представителство, се дължи на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за защита срещу въззивната жалба на ответника. Независимо от обстоятелството, че редът за ангажиране на отговорността на ответника за заплащане на това адвокатско възнаграждение е този по чл.78 - 80 ГПК за реализиране на отговорността за разноски, титуляр на вземането за адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА е процесуалният представител, а не представляваната от него страната. Поради това отсъстват предпоставките на чл.103 ЗЗД за извършване на компенсация на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА с дължимите се на ответника разноски за въззивното производство. С оглед отхвърлянето на въззивната жалба на ответника и съобразно обжалваната с нея част от първоинстанционното решение адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцата, определено съобразно Наредба № 1 от 2004г., възлиза на 1462,78 лева с ДДС. Поради това на адв. Д. следва да бъде присъдено допълнително възнаграждение в размер на 1127,19 лева, след приспадане на присъденото ѝ с въззивното решение възнаграждение в размер на 335,59 лева. При липса на направено от ответника искане по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, в настоящото производство не следва да се разглежда въпроса за дължимите му се за въззивното производство разноски. Предвид изложеното обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което ответникът бъде осъден да заплати на адв. Д. Д. още 1127,19 лева– адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за въззивното производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,