Определение № 298 от 23.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 169/2010 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частни жалби на Р. Л. Р. и Е. Д. С., двамата от гр. В., против определение № 55 от 27.01.2010 г. по в. ч. гр. д. № 13/2010 г. на Великотърновски окръжен съд, с което са оставени без разглеждане подадените от същите лица частни жалби срещу разпореждане № 2* от 28.10.2009 г. по ч. гр. д. № 3594/2009 г. на Великотърновски районен съд за незабавно изпълнение на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417, т. 2 ГПК. Частните жалбоподатели поддържат становище за неправилност на атакуваното въззивно определение, като излагат подробни съображения срещу извода, че подадените от тях частни жалби по чл. 419, ал. 1 ГПК са недопустими, предвид липсата на депозирано възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК срещу заповедта за изпълнение. В представеното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК са посочени и основанията за допускане на касационното обжалване. Ответникът по частните жалби – “Ц” АД, гр. С. моли да не бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното определение, респ. същото да бъде потвърдено като законосъобразно по съображения, изложени в писмен отговор от 19.02.2010 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и заявените от страните становища, приема следното: Частните жалби са депозирани в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежни страни и са процесуално допустими. Преди всичко, следва да се отбележи, че доколкото предмет на обжалване е акт, с който се прегражда разглеждането на делото, т. е. осуетява се разглеждането по същество на частните жалби от въззивния съд, в случая е налице хипотезата на чл. 274, ал. 2, изр. 1 във връзка с ал.1, т. 1 ГПК, а не хипотезата на чл. 274, ал. 3 ГПК. Ето защо, допускането на касационното обжалване не е обвързано от предпоставките, визирани в чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това, изложените от страните съображения в тази насока не следва да бъдат обсъждани. По основателността на частните жалби: За да остави без разглеждане частните жалби на Р. Л. Р. и Е. Д. С., двамата от гр. В., срещу разпореждане № 2* от 28.10.2009 г. по ч. гр. д. № 3594/2009 г. на Великотърновски районен съд за незабавно изпълнение на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417, т. 2 ГПК, въззивният съд е приел, че същите са недопустими. Този извод е направен, с оглед безспорния по делото факт, че в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжниците /частни жалбоподатели/ не са депозирали възражение срещу заповедта за изпълнение, което е преценено от решаващия състав като условие и за допустимостта на частните жалби по чл. 419, ал. 1 ГПК. Изводът на въззивния съд е правилен. В нормата на чл. 419, ал. 2 ГПК е посочено ясно и недвусмислено, че частната жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение се подава заедно с възражението срещу издадената заповед за изпълнение. Следователно, обжалването на допуснатото незабавно изпълнение е обвързано от оспорването на самото вземане. Липсата на оспорване на вземането, заявено чрез възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, прави недопустимо и атакуването на допуснатото незабавно изпълнение на същото вземане. Тази обвързаност на частната жалба по чл. 419, ал. 1 ГПК с възражението е обусловила и еднаквият срок за подаването им – две седмици от връчването на заповедта за изпълнение. С оглед изложеното, напълно обосновано и в съответствие с императивната разпоредба на чл. 419, ал. 2 ГПК въззивният съд, като е отчел липсата на подадено от длъжниците в процесното заповедно производство възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, е приел недопустимост и на подадените от тях частни жалби срещу разпореждането за допускане на незабавно изпълнение. Ето защо, постановеното от него определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение