Определение № 387 от 03.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2454/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Николай Д. Д. от [населено място], чрез пълномощника му – адв. Д.Зарева, против въззивното решение на Софийски градски съд № 3776 от 27.05.2019 г., по т.д.№ 12409/2018 г.,с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски районен съд № 411454/21.05.2018 г., по гр.д.№ 31178/2013 г. за уважаване на предявения от „АЛУМИЛ БЪЛГАРИЯ“ ООД, гр.София срещу касатора, като солидарен длъжник- авалист, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 20 248.95 лв. - вземане по запис на заповед от 30.04.2009 г., с падеж на 30.04.10 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.06.2010 г. (датата на предявяване на иска) до окончателното и изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение от 27.07.2010 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 29735/2010 г. на СРС и в тежест на касатора е възложена и отговорността за деловодните разноски. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основната теза на касатора е, че вземането, предмет на каузалното правоотношение между ищцовото търговско дружество и ответника – издател на ценната книга - „РОК СИТИ ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД, спрямо когото производството по делото е спряно, на основание чл.637, ал.1 ТЗ, е погасено по давност, поради което е недължимо и вземането по записа на заповед, издаден за обезпечение изпълнението по каузалната сделка и авалиран от него. Сочи още, че доколкото вземането, предмет на исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК е различно по размер от заявеното в заповедното производство и в исковата молба ищецът се позовава на подписано между „РОК СИТИ ИНЖЕНЕРИНГ“ООД и „АЛУМИЛ БЪЛГАРИЯ“ ООД споразумение от 10. 11. 2010 г., липсва идентичност с предмета в заповедното производство. В депозирано към касационната жалба изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.“ Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба, като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота и изложи свои собствени мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните доводи, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството?“; 2. “Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупната преценка и всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства?“; 3. “ Следва ли отговорността на авалиста да се ангажира когато обезпеченото със запис на заповед вземане, произтичащо от каузално правоотношение е погасено, поради изтичане на давността спрямо обезпеченото вземане и то при положение, че кредиторът не е предявил вземането си в производството по несъстоятелност на длъжника – издател на ценната книга и длъжник по каузалното правоотношение?“; 4.“ Може ли авалистът да прави възражения, с които издателят на ефекта разполага и които възражения се отнасят до погасяване на вземането по каузалното правоотношение, когато издателят на записа на заповед е заличен, след несъстоятелност, търговец?“ и 5.“ Може ли въззивният съд да обосновава своите изводи с бланкетни мотиви, формално, включително и като препраща към мотивите на първата инстанция, без сам да направи задълбочен анализ на събраните доказателства и направените от страните възражения?“ За илюстрация на твърдяното противоречие по въпрос № 1 и № 3 е цитирана казуална практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК: № 134 от 30.12.2013 г., по т.д.№ 34/2013 г. на ІІ т.о.; № 75 от 20.06.2016 г., по т.д.№1608/2015 г. на ІІ т.о.; № 94 от 13.09.2016 г., по т.д.№ 3768/2014 г. на ІІ т.о.; № 161 от 04.10.2016 г., по т.д.№ 2220/2015 г. на ІІ т.о., а по въпрос № 2 в решения: №8 от 19.01.2018 г., по т.д.№ 2435/16 г.на ІІ т.о.; № 323 от 27.09.2012 г., по гр.д.№408/2011 г. на І г. о.; № 24 от 28.01.2010 г., по гр.д.№ 4744/2008 г. на І г.о. Формулираните материалноправни въпроси са определени като значими за точното прилагане на закона и за развитие на правото с аргумент, че по същите няма формирана практика на ВКС, а ако се допусне авалисът да носи отговорност само на основание, че се е задължил по запис на заповед, без да съществува възможност, поради липса на субект, да възстанови това, което е изпълнил, ще се създадат предпоставки на само за злоупотреба с права, не само несправедливо разместване на блага, но и за нарушаване на принципите за справедливост и неприкосновеност на частната собственост. Насрещната по касационната жалба страна не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след самостоятелна преценка на ангажираните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните е приел, че процесният запис на заповед, издаден от „РОК СИТИ ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД, представляван от управителя Николай Д. действащ и в личното си качество на ФЛ, като авалист, е редовен от външна страна менителничен ефект - съдържа изискуемите се от чл.535 ТЗ реквизити и обезпечава изпълнението на въведеното с исковата молба каузално правоотношение между страните - ЮЛ, породено от договор за покупко - продажба на алуминиеви профили и услуги, по който купувачът е останал задължен със сумата 115 648.97 лв. - неплатена покупна цена по 5 конкретни фактури, издадени в периода месец април – месец октомври 2009 г. Съобразявайки правната характеристика на авала на абстрактен, формален, реален и едностранен договор, чиято законова регламентация в чл.483 и сл.ТЗ е различна от относимата към поръчителството по гражданското и търговското право, съдържаща се в ЗЗД и в ТЗ, решаващият състав на Софийски градски съд е отрекъл отговорността на ответника Д. да е отпаднала, поради неспазване на установения в чл.147, ал.1 ЗЗД преклузивен срок за предявяване на иск срещу длъжника, определяйки го като неприложим. Изложени са и съображения, че като самостоятелно задължение, възникващо единствено по силата на едностранното волеизявление на авалиста, менителничното поръчителство е независимо от задължението, което обезпечава. Затова е и недопустимо авалистът да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между последния и издателя на ценната книга, освен ако не е страна по него или приносителят е недобросъвестен, респ. е извършил злоупотреба с право, каквито доказателства отсъстват по делото, съобразно възложената на менителничния поръчител доказателствената тежест. Като неоснователно е преценено и възражението на ответника за отпадане отговорността му на авиласт, поради новиране на задължението по каузалното правоотношение чрез сключено на 10.11. 2010 г. споразумение между ищеца и ответното търговско дружество. Посочено е, че доколкото със същото, подписано след издаване на заповедта за изпълнение въз основа на ефекта – чл.417, т.9 ГПК, е извършено договорно извънсъдебно прихващане на насрещните задължения на страните по каузалната сделка, изпълнението на която ценната книга обезпечава, като по този начин е уточнен именно остатъка от съществуващия дълг на издателя на записа на заповед, твърдяната обективна новация, с която да е променен обекта на старото каузално правоотношение, е недоказана и поради това авалистът не може да се счита за освободен от изпълнение на поетото менителнично задължение и на това основание. По аргумент на по - силното основание - че задължението на авалиста съществува дори и при недействителност на дълга на издателя на ценната книга, както и предвид възникналата солидарна отговорност между ответниците Софийски градски съд е преценил за неоснователно и възражението за отпадане на отговорността на авалиста, поради загубване правосубектността на издателя на ефекта, настъпила със заличаването му в Търговския регистър в съответствие с приключилото производство по несъстоятелност. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и не следва да бъде уважено. Според задължителните разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос, с който са аргументира общото главно основание за достъп до касация, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. В случая формулираните от касатора въпроси № 1 и № 2, които обобщени се свеждат до задълженията на въззивната инстанция, на съд по съществото на спора и тяхното спазване, следва да се приемат за относими за крайния изход на делото и обосновават общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Спрямо тези въпроси, обаче, не е налице поддържаното селективно основание. При постановяване на решението въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, на направените фактически констатации и изведените въз основа на тях правни изводи, давайки собствено разрешение на въведения от ищеца предмет на делото – съществуването на вземането по процесния записа на заповед, след като се е произнесъл по приетите за относими, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните, свързани с конкретното каузално правоотношение, по повод на което ценната книга е била издадена. С оглед изложеното поставените процесуалноправни въпроси № 1 и № 2 не са решени в отклонение от посочената с касационната жалба казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, както и според задължителните постановки в ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните, но които са своевременно въведени в процеса и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанции допустими и относими доказателства, при съобразяване установената с чл.154, ал.1 ГПК разпределението на доказателствената тежест по предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК. Правилността на изградените от въззивната инстанция изводи, въз основа на тази преценка, не е предмет на производството по чл.288 ГПК /извън установеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, каквато в случая не се твърди/. Единствено за пълнота на изложеното следва да се отбележи, че част от възраженията, за които касаторът поддържа, че са останали необсъдени от Софийски градски съд, са след срока за отговор на исковата молба. Поради това същите не са били посочени и в доклада по делото, срещу който в първоинстанционното производство няма направени възражение. Във въззивната жалба на настоящия касатор също не се съдържа каквото и да било оплакване в тази насока, вкл за нарушаване на процесуалното правило на чл.146 ГПК. Следователно тези възражения са били и въобще неподлежащи на обсъждане. Процесуалноправният въпрос № 5 е некоректно поставен, доколкото като въззивният съд не е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт по правилото на чл.272 ГПК. Отделно е, че в същността си този въпрос представлява възпроизвежда оплакването,съдържащо се във касационната жалба за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение, което независимо от формата на заявяване, не обосновава общата основна предпоставка за достъп до касация, предвид отсъствие на създаден от процесуалния закон идентитет между основанията по чл.280, ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Липсата на конкретен правен въпрос, който да попада в обхвата на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е само по себе си достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни селективни основания,. Материалноправните въпроси № 3 и № 4 от изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция, поради което нямат обуславящо значение за крайния изход на делото и в този см. са поставени хипотетично от касатора. Отделно е, че съобразно данните по делото, то дори и поставените въпроси на материалното право да са били обсъдени в контекста на твърдението на касатора, отговорът им не би могъл да обоснове различен краен правен резултат, предвид липсата на задължително необходимо другарство в хипотезата на поета солидарна отговорност и вменено от закона задължение на кредитора да предяви вземането си по каузалното правоотношение, обезпечено с ефекта, в производството по несъстоятелност, образувано по отношение на един от солидарните длъжници. Доколкото, пък, възражение за изтекла погасителна давност по отношение на обезпеченото с ценната книга вземане по каузалното правоотношение не е било своевременно заявено, то каквото и разрешение да е било дадено от въззивния съд на така поставените правни въпроси, в тази им съставна част, то не би могло да обуслови различен, от постановения от Софийски апелативен съд, изход на делото, вкл. и при съдържащото се в споразумението от 10.11.2010 г. признание на дълга. Но дори да се възприемат изложените от жалбоподателя съображения за значимостта на формулираните материалноправни въпроси към крайния изход на конкретното дело, недоказано е останало поддържаното допълнително селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, аргументите за което са без всякаква връзка с вложеното в него съдържание от законодателя, подробно разяснено в т.4 на ТР №1 / 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС - задължително за съдилищата в страната. Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски и предвид процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК, съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за същите. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС