Определение № 8842 от 26.09.2023 г. на ВАС по адм. д. № 8607/2023 г.

Производството е по реда на чл. 229 - чл. 236 във вр. с чл. 256 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на А. Попов от гр. София, чрез пълномощника си адв. Д. Димов, срещу определение №5052/13.06.2023г. постановено по адм. дело №4129/2023 г. на Административен съд София-град. В частната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – Областния управител на област София в писмен отговор оспорва частната жалба като неоснователна и моли за оставянето й без уважение. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима - подадена срещу подлежащо на обжалване определение, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл.230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение Административен съд София – град е оставил без разглеждане исковата молба с вх. №16710/02.05.2023г. от А. Попов от гр. София срещу областен управител на област София, с обективиран в нея осъдителен иск по чл. 256 от АПК – да се осъди Областния управител на област София в указан срок да се произнесе по заявление на ищеца от 20.11.2020г. и 31.10.2022г. като състави акт за поправка на АПДС №10628/2020г., изразяваща се в изключване на частите от собствените му имоти /ПИ .3468 и ПИ .2216/ от обхвата на актувания УПИ I-за образование и е прекратил производството по делото. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че задължението по чл. 72, ал.2 от Закона за държавната собственост /ЗДС/ не е задължение за фактическо действие, тъй като произнасянето по заявлението и съставянето на акта за поправка на акт за държавна собственост има правно естество, а не фактическо. Съдът е приел, че в настоящия случай искът по чл. 256 от АПК е недопустим, тъй като не се търси защита срещу незаконосъобразно фактическо бездействие, а се търси защита срещу липсата на правно действие. Обжалваното определение е постановено в съответствие с материалния закон. Защитата срещу неоснователни бездействия на административен орган за извършване на фактически действия, уредена в чл. 256 на АПК, намира приложение в две хипотези. При първата задължението за извършване на фактическите действия произтича пряко от нормативен акт - ал. 1 на цитираната норма, а при втората органът следва да бъде сезиран с искане да извърши фактически действия, които е длъжен да извърши по силата закона - ал. 2 на разпоредбата. В случая обосновано и в съответствие с материалния закон, първоинстанционният съд приема, че защитата по реда на чл. 256 АПК е неприложима срещу бездействието на административен орган за съставяне на акт за поправка на акт за публична държавна собственост №10628/20, изразяваща се в изключване на частите от собствените на искателя имоти. Актът, разпореждащ поправка на явна фактическа грешка, с правно основание чл. 72, ал. 2 от ЗДС, не представлява фактическо действие по смисъла на разпоредбите на чл.256,ал.1 и ал.2 АПК, а е свързано с конкретно волеизявление от страна на органа и съставяне на акт за поправка на акта, в който е допусната явна фактическа грешка. За да е налице приложимост на реда на защита по чл.256 АПК, задълженията за извършване на фактически действия трябва да произтичат пряко от правната норма, при настъпване на определен юридически факт, т. е. както възникването, така и съдържанието им не трябва да е опосредено от допълнително волеизявление на административния орган. Както правилно приема първоинстанционният съд, че задължението по чл. 72, ал.2 от ЗДС не е задължение за фактическо действие, тъй като произнасянето по заявлението и съставянето на акт за поправка на акт за държавна собственост има правно действие, поради което съдът е приел за недопустим иска по чл. 256 от АПК. В тази връзка, предявеното искане по чл. 256 от АПК се явява недопустимо поради липса на предмет и правен интерес от търсената защита, което води до недопустимост и на образуваното по него съдебно производство, което правилно е прекратено. Действията, които частният жалбоподател желае да бъдат извършени от ответната страна не могат да бъдат наложени по реда на чл. 256 АПК, защото не произтичат пряко от закона или от нормативен акт. Затова изводът за недопустимост на оспорването е правилен. Постановеното определение, с което заявената претенция по чл. 256 АПК е оставена без разглеждане, съответства на материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение