Определение № 1161 от 21.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 433/2026 г.

Производството е по реда на чл. 307, ал. 1 ГПК. „БР КОНСУЛТ“ ЕООД моли за отмяна на влязлото в сила на 07.04.2025 г. Решение № 263027/11.05.2021 г. по гр.д. № 4964/2018 г. на СГС в частта, с която е осъдено да заплати на „САНА 2010“ ЕООД на основание чл. 57, ал. 2 и чл. 86 ЗЗД следните суми: 11 333,94 лв. – парична равностойност на десет билборда, предмет на договор за продажба от 01.06.2010 г., и 1 158 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода 04.04.2017 г. до предявяване на иска. Молителят поддържа, че с влязло в сила на 28.07.2025 г. решение на ВКС, ТК, ІІ отд., по к.т.д. № 1349/2024 г. са отхвърлени предявените от „САНА 2010“ ЕООД срещу „ВК МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД искове за идентични по правното си основание вземания, произтичащи от същия договор за продажба. Счита, че двете решения – осъдителното спрямо него и отхвърлящото осъдителните искове спрямо другаря му, формират сила на пресъдено нещо по общи факти от предмета на делото (относно изпълнението на неделимата престация за предаване на вещите и погасяването й по давност), като ги решават противоречиво. Поради това според молителя съгласно т. 5 от Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС е налице основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК за отмяна на постановеното срещу него решение. Ответникът по молбата „САНА 2010“ ЕООД я счита за недопустима поради просрочие предвид момента на влизане в сила на осъдителното решение срещу молителя, а също и поради липса на обективен и субективен идентитет на двете решения, постановени от различни инстанции, но по едно и също дело. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, намира, че молбата за отмяна е подадена в срока по чл. 305, ал. 1, т. 4 ГПК, чието течение е считано от влизане в сила на „последното“ решение, в случая – от 28.07.2025 г. Въпреки това тя недопустима по следните съображения: Първоинстанционното производство по гр.д. № 4964/2018 г. на СГС е образувано по предявени от „САНА 10“ ЕООД осъдителни искове, включително за парични вземания по чл. 57, ал. 2 и чл. 86 ЗЗД за паричната равностойност на движими вещи, придобити с договор за продажба от 01.06.2010 г., и за мораторна лихва върху главницата. Тези вземания са претендирани разделно от всеки от ответниците „ВК МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД и „БР КОНСУЛТ“ ЕООД като участници в гражданско дружество, в каквото качество те са встъпили като продавачи по договора. Първоинстанционният съд е уважил исковете. С Решение № 246/23.02.2022 г. по в.гр.д. № 2716/2021 г. на САС актът му в обжалваната част е отменен и паричните искове при дадена от въззивния съд договорна квалификация са отхвърлени. Въззивното решение е обезсилено като постановено на непредявено основание, а при второто въззивно разглеждане с Решение № 120/22.02.2024 г. по в.т.д. № 942/2023 г. на САС първоинстанционият акт е потвърден в частта по исковете по чл. 57, ал. 2 и чл. 86 ЗЗД и срещу двамата ответници. За да постанови този резултат, въззивният съд е счел за неоснователно заявеното от тях възражение за погасителна давност, позовавайки се на ефекта по чл. 115, б. „ж“ ЗЗД на предходно воден между страните процес относно действителността на договора. С Определение № 90/13.01.2025 г. по к.т.д. № 1349/2024 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. (влязло в сила на 07.04.2025 г.) касационната жалба на „БР КОНСУЛТ“ ЕООД срещу въззивното решение в горепосочената част е оставена без разглеждане поради необжалваемост съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК, а жалбата на „ВК МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД срещу постановеното срещу него осъдително решение за същите вземания е допусната до касационно обжалване и по нея е постановено Решение № 219/28.07.2025 г., с което след отмяна на въззивния акт исковете по чл. 57, ал. 2 и чл. 86 ЗЗД срещу дружеството са отхвърлени като погасени по давност. Съгласно мотивите на т. 10 на Тълкувателно решение № 7/2014 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС в производството за отмяна молителят следва да изложи фактически твърдения, които съответстват на фактическия състав на соченото основание по чл. 303 или чл. 304 ГПК. Само такива твърдения имат характер на надлежни и според задължителното тълкувателно разяснение поддържането им има отношение към допустимостта на молбата, а доказването им – към нейната основателност. Ако не се поддържат факти, чието доказано осъществяване би могло да доведе до отмяна на влязлото в сила решение, молбата е недопустима. Кои са фактите, надлежни за основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, заявено в настоящото производство, е разяснено с т. 5 на цитираното вече тълкувателно решение: 1). Пълен обективен и субективен идентитет на противоречивите решения (когато те се отнасят до един и същ спорен предмет, но го установяват по различен начин), или 2). Разрешаване по различен начин на правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Втората хипотеза касае случаи, в които факти от основанието на иска са обхванати от силата на пресъдено нещо на друго решение, т.е. когато делата са в съотношение на обусловено и обуславящо, и решенията в частта относно обуславящия спор си противоречат. При всяка от тези две хипотези обаче е необходим субективен идентитет и това е напълно обяснимо – на първо място, делата на обикновените другари могат да бъдат решени различно, но все правилно, било защото общността не засяга всички факти от фактическия състав на правата, предявени по всяко дело, било защото въпреки общността на целия фактически състав, са се реализирали насрещни правоизключващи или правопогасяващи факти с индивидуален характер; на следващо място, последица от основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е отмяна не на кое да е решение, а на неправилното (чл. 307, ал. 4 ГПК), което означава, че ако се допусне отмяна при липса на субективен идентитет, би се позволило на един от другарите да въздейства върху правното положение на друг, дори ако той се ползва от стабилитета на постановения за него акт. Впрочем, необходимостта от субективен идентитет и във втората хипотеза е посочена и в мотивите към т. 5 на тълкувателното решение – „за да възникнат предпоставките на разпоредбата, трябва да е налице съвпадение между страните, както и да съществува обективно тъждество на производствата, но за разлика от хипотезата, при която [то] е резултат от еднаквите спорни предмети, в разглеждания случай [втората хипотеза] обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата [….], а предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело“. Следователно поддържаните от молителя фактически твърдения не покриват фактическия състав на заявеното от него основание за отмяна, тъй като не се поддържа наличие на субективен идентитет. Такива твърдения не са надлежни по смисъла на цитираното тълкувателно решение и обуславят оставяне на молбата без разглеждане. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,