Определение № 1348 от 18.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 531/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по съвместна касационна жалба на ответниците Е. М. К. и Р. Г. К. чрез адв. С. С. от САК срещу решение № 55 от 11.01.2023г. по в.гр.д.№ 1646/2022г. на Апелативен съд София, 10-ти граждански състав. С въззивното решение е отменено решението по гр.д.№ 14773/2019г. на СГС, с което осъдителните искове са били изцяло отхвърлени. Постановено е осъждане на ответниците солидарно да заплатят на „Юробанк България“АД на основание чл.430,ал.1 ТЗ във вр. с чл.79,ал.1 ЗЗД претендираната с исковата молба сума от 50 000 евро - част от незаплатена главница по договор за кредит HL 945/29.04.2005г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска 11.11.2019г.

Твърдението на касаторите е, че атакуваното решение е недопустимо поради релевирането на нови факти от основанието на иска едва с въззивната жалба: в исковата молба банката твърдяла, че предсрочната изискуемост е настъпила на 18.11.2014г. с изтичането на дадения с поканата за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита 7 дневен срок за изпълнение, а с въззивната жалба въззивникът въвел, че датата на обявената на длъжниците предсрочна изискуемост е 10.11.2014г. и съответно петгодишната погасителна давност изтича на 10.11.2019г. - неделя. Според касаторите, това е ново фактическо твърдение, подменящо заявеното в исковата молба, съставлява базисен елемент от основанието на предявения осъдителен иск, изменя датата и основанието за настъпване изискуемостта на вземането и представлява недопустимо изменение на иска пред въззивната инстанция. Посочването по този начин на датата на предсрочната изискуемост лишило ответниците от възможността да се защитят срещу новата теза и „срещу по-късните домогвания на ищеца до специфичните ползващи го ефекти по чл.72,ал.2 ЗЗД и чл.60,ал.6 ГПК“, на които въззивният съд основал решението си. Касаторите се позовават на нарушения на закона при прилагане на разпоредбите на чл.72,ал.2 ЗЗД, на чл.60,ал.6 ГПК и на правилата, уреждащи института на погасителната давност.

По отношение на ответника К. е въведено оплакване и за нарушение на разпоредбите на чл.617 ТЗ и чл.739 ТЗ при преценката по въведеното възражение за изтекла погасителна давност по отношение на този ответник, а именно - настъпила по силата на разпоредбата на чл.617 ТЗ предсрочна изискуемост на неговите задължения към банката с обявяване в несъстоятелност на едноличния търговец Р. К. (ЕТ „Р. Р. К. ЕИК[ЕИК] ) и погасяване на вземанията на банката към физическото лице с факта на приключване на производството по несъстоятелност на ЕТ Р. К. поради непредявяването им в това производство от този кредитор.

Касаторите се позовават и на допуснати от въззивния съд процесуални нарушения поради необсъждане на всички доказателства и доводи на страните. Искането е за обезсилване на въззивното решение като недопустимо и в условията на евентуалност - отмяната му и отхвърляне на предявените искове с оглед правопогасяващите възражения на ответниците, със законните последици.

В писмен отговор „Юробанк България“АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроси, свързани с произнасянето от въззивната инстанция, че процесните вземания на банката не са погасени по давност. Поддържа се и довода за недопустимост на въззивното решение на основанията, заявени в касационната жалба. Поставени са въпроси във връзка с въведените в процеса оспорвания от ответника, основани на приключилото производство по несъстоятелност, в което банката не е предявила вземанията си срещу едноличния търговец.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

I. Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо с оглед приетата от въззивната инстанция дата на настъпване на предсрочната изискуемост - 10.11.2014г. (когато на кредитополучателите е връчена адресираната до тях покана и те са уведомени за волеизявлението на банката - за упражненото от нея право за изменение на договора поради настъпилия обективен факт на неплащане, съгласно чл.18 от договора), съпоставена с твърдяната в исковата молба и в хода на първоинстанционното производството дата, на която банката е твърдяла настъпването на предсрочната изискуемост - изтичането на дадения с нотариалната покана 7 срок, считайки, че това е срок, даден за доброволно изпълнение на падежиралите до момента по погасителния план вноски - 18.11.2014г.

Първоинстанционният съд е отрекъл сочената от ищеца дата - 18.11.2014г. да е датата на настъпването на предсрочната изискуемост на кредита по съображения, че даденият с поканата срок е за изпълнение не само за забавените плащания на месечните вноски по кредита, които са обусловили правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем (съобразно постигнатите с процесния договор уговорки) и от неизпълнението в който срок, кредитът да стане предсрочно изискуем. Приела е, че с дадения 7 дневен срок банката е изискала да й бъдат изплатени всички задължения по кредита - и тези с настъпил падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и тези, ставащи предсрочно изискуеми въз основа на упражненото право за изменение на договора. Въз основа на този извод искът е отхвърлен поради изтекла погасителна давност, на която ответниците са се позовали в отговора на исковата молба (а по отношение на ответника и в резултат на приложение и на разпоредбата на чл.739,ал.1 ТЗ).

При този изход на спора пред първоинстанционния съд и с оглед мотивите към решението, въззивникът - ищец е поддържал в жалбата си, че предсрочната изискуемост е настъпила на 10.11.2014г., очевидно възприемайки за обосновани изводите на СГС по отношение на тази дата.

Произнасянето от въззивната инстанция при тези обстоятелства и възприемане на датата 10.11.2014г. като момент на настъпване на предсрочната изцискуемост, не съставлява произнасяне по „ново“ фактическо твърдение, „подменящо“ заявеното в исковата молба. Определянето на датата на настъпването на предсрочната изискуемост е в прерогативите на решаващия съд независимо от твърдяната от ищеца, съответно от ответника дата. Лишена от логика е тезата на касаторите, че решението на първоинстанционния съд, в което е приета за датата на настъпване на предсрочната изискуемост не твърдяната от ищеца не е недопустимо, но е недопустимо решението на въззивната инстанция, която е възприела същата начална дата. За да приеме за релевантна датата 10.11.2014г., въззивната инстанция не се е основала на твърденията на въззивника във въззивната му жалба относно този момент, а е изследвала доказателствата по конкретния спор.

Тезата на касаторите е нелогична и поради обстоятелството, че ако въззивният съд бе възприел твърдяната в исковата молба дата на настъпване предсрочността, то въпросът за изтичането на погасителната давност е предрешен от датата на предявяване на исковата молба на 11.11.2019г. - дни преди настъпването крайния петгодишен срок, броен от 18.11.2014г. И двете инстанции са приели по-благоприятната за ответниците и по неблагоприятната за ищеца дата на настъпването на предсрочната изискуемост при разрешаването на въведения в предмета на спора въпрос за изтичането на погасителния петгодишен давностен срок, поради което изцяло нелогични са доводите за недопустимост, основани на „лишаване ответниците от възможността да се защитят срещу новата теза“.

Във въззивната жалба са изложени правни аргументи, основани на разпоредбата на чл.72,ал.2 ЗЗД и чл.60,ал.2 ГПК, но като правни доводи, по отношение на тях не важат сроковете за преклузия; въззиваемите са имали възможност за защита срещу това правно становище, квалифицирано в касационната жалба като „по-късни домогвания на ищеца до специфичните ползващи го ефекти по чл.72,ал.2 ЗЗД и чл.60,ал.6 ГПК“. Неоснователно е и твърдението на касаторите при обосновката на довода недопустимост, че посочването на различна дата на настъпването на този релевантен факт съставлява „изменение на иска“. Аргумент за неоснователността на твърдението за недопустимост на въззивното решение поради допуснато „изменение на иска“ са и мотивите към първия въпрос, изложени в ТР № 8/2017г от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС - Присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Основание на иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него субективно материално право. Изменение в основанието на иска е налице, когато ищецът заменя основанието по първоначалния иск с друго основание или когато прибавя ново основание. И в двата случая ищецът изтъква ново основание на иска, като се позовава на друг юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба, от който произтича защитаваното в процеса накърнено субективно материално право. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит.

II.Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по първата група въпроси, по които въззивната инстанция се е произнесла с оглед въведеното от ответниците правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност по чл.110 ЗЗД: ІІ .1/ „Приложима ли е по аналогия (на осн.чл.46,ал.2 ЗНА) разпоредбата на чл.60,ал.6 ГПК по отношение на сроковете на погасителната давност, при положение, че чл.60 ГПК регламентира изчисляването на сроковете в процеса, а не на материалноправните срокове - в частност срока на погасителната давност?“

ІІ.2/ „Приложима ли е пряко или по аналогия на закона разпоредбата на чл.72,ал.2 ЗЗД по отношение на сроковете на погасителната давност, при положение, че чл.72,ал.1 ЗЗД не урежда изчисляване на срокове, определени в години, и че е посветен на сроковете за изпълнение на задълженията, а не на давностните срокове?“

ІІ.3/ „Приложими ли са пряко или по аналогия на закона разпоредбите на чл.72,ал.2 ЗЗД и чл.60,ал.6 ГПК по отношение на сроковете на погасителната давност при положение, че тези разпоредби уреждат крайния момент на сроковете за извършване на правни действия, а предмет на погасителната давност не са правни действия, а вземания?“

ІІ.4/ „Кой от двата елемента на уредената от закона (чл.72,ал.2 ЗЗД и чл.60,ал.6 ГПК) и на неуредената хипотеза (краен момент на срока за погасителната давност) следва да има примат при преценката относно правоприлагането по аналогия - общият (краен момент на юридически срок) или специалният (срок за извършването на правни действия-срок след изтичането на който, се погасяват вземанията по давност)?“

Касаторите считат, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като „тълкувателната теза, застъпена в решение № 8 от 12.02.2014г. по гр.д.№ 3705/2013г. на ІІІ г.о. на ВКС, на което въззивният съд се е позовал, не отговаря на точния смисъл на закона и има за последица неговото неправилно тълкуване във вреда на развитието на правото“. Поддържа се тезата, че при приложение на специалната правна уредба в чл.110-чл.112 ЗЗД и в чл.114 ЗЗД несъдържаща специално правило, давността изтича в последния ден на съответния давностен срок.

Съставът на САС е обосновал, че при обявена предсрочна изискуемост погасителната давност започва да тече от датата, на която волеизявлението на кредитора е достигнало до длъжника, тъй като оттогава вземането е изискуемо - чл.114 ЗЗД, (позовавайки се на решението по т.д.3069/18 г., ВКС, I т. о.) и в случая това е датата 10.11.2014г.

Мотивирано е, че погасителната давност, освен като юридически факт, следва да се разглежда и като срок, а определянето на края на давностния срок става по общите правила за броене но сроковете; тъй като институтът на погасителната давност е част от материалното право, то правилата следва да се търсят в общия материален закон - ЗЗД, а разпоредбата на чл. 72 ЗЗД дава правилото за броене на сроковете, като предвижда в своята втора алинея, че ако срокът изтича в неприсъствен ден, то той свършва в първия следващ присъствен ден.

Анализирано е, че тази норма не предвижда как се брои срок, който е определен в години. Обсъдена е съдебната практика: 1/решението по гр.д. №432/97 г. на ВКС, V г. о., в което е прието, че когато погасителният давностен срок се брои по години и поради липсата на регламентация за такъв срок, трябва да се приложи правилото за срока, който се брои по дни; 2/решението по гр.д.№ 3705/2013г. на 3 г.о. на ВКС, с което е възприет подходът за приложение по аналогия на разпоредбата на чл.60,ал.2 ГПК и по пътя на тълкуването на нормативните актове - чл.46,ал.2 ЗНА, тя е приложена и при броенето на сроковете в материалния закон; Анализирано е, че по това дело срокът е изтекъл в неделя, неприсъствен ден, поради което ВКС е приложил разпоредбата на чл.72,ал.2 ГПК, респ. чл.60,ал.6 ГПК и срокът се счита изтекъл в следващия първи присъствен ден.

По отношение на конкретния спор въззивната инстанция е посочила, че погасителният давностен срок е с начало 10.11.2014г. и с краен момент 10.11.2019г., а последната дата е неприсъствен ден, неделя, поради което следва да се приеме, че петгодишният давностен срок по чл.110 ЗЗД е изтекъл на 11.11.2019 г., в който ден е предявена исковата молба в съда. Изведено е, че тя е подадена в последния ден на срока и прекъсва погасителната давност на основание чл.116, б. „б“ ЗЗД. Счетено е, че и при двата подхода при изчисляване на срока в посочените съдебни решения на ВКС, в конкретния случай давността изтича в един и същи ден - 11.11.2019г., с оглед на което претендираното вземане от ищеца не е погасено по давност.

При формулирането на първи, трети и четвърти от първата група въпроси касаторите игнорират обстоятелството, че изводите на въззивната инстанция по отношение на крайната дата на изтичане на петгодишния погасителен давностен срок, са основани на приложение на разпоредбите на чл.72,ал.2 ЗЗД и на чл.116, б. „б“ ЗЗД, а не на приложение по аналогия на разпоредби от уредените в ГПК правила за броене на сроковете за извършване на процесуални действия. В конкретния случай към материалните правоотношения между равнопоставените субекти на гражданското право не е приложена разпоредба от процесуален закон, предназначена да регулира процесуални правоотношения между съда и страните в гражданския процес. Следователно, въпросите, изискващи отговор и тълкуване на разпоредбите на чл.60 ГПК, и в частност разпоредбата на чл.60,ал.6 ГПК (чийто аналог при броенето на материалноправните срокове е чл.72,ал.2 ЗЗД с уточнението, че процесуалният срок „изтича“, а материалноправният „свършва“), са безпредметни, тъй като са неотносими към правните аргументи на въззивната инстанция. Тези въпроси нямат обуславящ, а хипотетичен характер, т.е. при тях отсъства съществен елемент от общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 10.02.2020г. на ОСГТК на ВКС.

Както е прието в решение № 182 от 17.11.2010г. по т.д.№ 76/2010г. на 2 т.о. на ВКС, разпоредбите за погасителната давност са обект на уредба в материален закон - ЗЗД като в чл.116,ал.1,б. „б“ се придава на едно чисто процесуално действие, каквото е предявяването на иск за едно вземане и съответната материалноправна последица: прекъсване на погасителната давност относно него.

Поради отсъствие на общото основание по чл.280,ал.1 ГПК по посочените въпроси (ІІ.1, ІІ.3,ІІ.4) не следва да се обсъжда въведената от касатора допълнителна предпоставка.

По отношение на въпрос 1.2: По правния проблем за приложението на разпоредбата на чл.72,ал.2 ЗЗД по отношение на крайния срок на изтичане на погасителната давност по чл.110 ЗЗД е налице непротиворечива практика на върховната инстанция:

• решение № 2648 от 10.X.1978 г. по гр. д. № 1767/78г., I г. о. на Върховния съд (в което е прието, че вземането на ищеца за вреди от непозволено увреждане, възникнало на 24 април 1972 г. при предявен иск на 25 април 1977 г., като предният ден е неприсъствен, не е погасено по давност)

• решението по гр.д.№ 3510/1978г. на I г. о. на Върховния съд (цитирано в правната теория и очевидно възприето от нея - Л. В., „Погасителната давност по българското частно право, издание 2007г., стр.100.) В същия труд - стр.16, изрично е възприето, че погасителните давностни срокове текат от момента, предвиден в закона и се считат настъпили с изтичането на последния ден на срока, а изчисляването на срока става по правилата, предвидени в чл.72 ЗЗД.

• разрешение в този смисъл е и дадено от ВКС с решение № 664 от 30.11.2010г. по гр.д.1896/2009г. на ІІІ г.о. по отношение на давностните срокове по чл.358 КТ. Изразеното разбиране е, че в общата уредба на погасителната давност няма специални правила за определяне на края на давностния срок, поради което това става чрез общите правила за броене на сроковете. Според общите правила за броене на сроковете по ЗЗД, ако последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващ присъствен ден. В посочения случай (двумесечният) давностен срок, изтичащ в неприсъствен ден, е приет за изтичащ в първия присъствен ден.

Практиката на ВКС, включително и обективираната в решението по гр.д.№ 432/1997г. на П. г.о. на ВКС, е еднозначна, което изключва основателността на твърдението за наличието на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, а несъгласието с нея не е основание за допускане на касационно обжалване. Следва да се има предвид, че разпоредбите на чл.110 сл. ЗЗД - „Погасителна давност“ са част от правилата на Глава 5 „Погасяване на задълженията“ (макар, че тази давност не погасява задължението, а възможността за защита и принудително изпълнение), а разпоредбите за пресмятане на сроковете (чл.72 ЗЗД) са част от правилата, уреждащи „Действие на задължението“, поради което при липсата на изрични разпоредби относно броенето на давностните срокове, не съществува друга привръзка, освен общите правила на броене сроковете по материалния закон.

III. При допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК (с позоваване на решенията по гр.д.№ 1213/17 на 3 г.о. и № 148/10 на 4 г.о. на ВКС) се иска допускане на обжалването по въпросите:

„При предявен осъдителен иск с релевирани в исковата молба конкретни твърдения относно датата и основанието за настъпване на предсрочната изискуемост на договор за кредит, допустимо ли е ищецът да измени тези свои фактически твърдения едва с въззивната си жалба и допуска ли въззивният съд процесуално нарушение, ако основе решението си не на твърденията за датата на изискуемост на вземанията, изложени в исковата молба, а на тези, изложени за първи път във въззивната жалба?“

„При липса на фактическо твърдение в исковата молба, че предсрочната изискуемост на кредит е настъпила на дата, обосноваваща изтичането на погасителната давност в неработен ден, законосъобразно ли е въззивният съд са основе решението си на чл.60,ал.6 ГПК и чл.72,ал.2 ГПК и да приеме, че давността е изтекла в първия следващ присъствен ден?“

По съображенията, изложени по отношение на довода за недопустимост на въззивното решение, не следва да се допусне касационно обжалване и по третата група въпроси с акцента, че в правомощието на съда е да изследва и прецени момента на настъпването на твърдяната предсрочна изискуемост на кредитното задължение без да е обвързан от изложеното от ищеца било по предявен установителен иск по реда на чл.422 ГПК, било по реда на осъдителния иск по чл.430 ТЗ. По отношение на въпрос № 3 следва да се допълни, че мотивите на въззивния съд по този въпрос са в отговор на заявените правни доводи на въззивника.

IV. По отношение на въведените оспорвания по отношение на иска, предявен срещу ответника, се иска допускане на обжалването по въпросите:

ІV.1./ „Намира ли приложение разпоредбата на чл.617,ал.1 ТЗ по отношение на задължения, поети от длъжника в качеството му на физическо лице (субект на гражданското право), а не за нуждите на търговското предприятие на регистрирания от същото физическо лице едноличен търговец?“

ІV.2/ „Следва ли кредиторите да предявят нетърговските си парични вземания спрямо физическото лице - едноличен търговец и настъпват ли ефектите по чл.688,ал.1,изр.второ ТЗ и по чл.739,ал.1 и ал.2 ТЗ при липсата на такова предявяване?“ Приложимо ли е принципното тълкуване на чл.739,ал.1 ТЗ, възприето в т.1 от ТР №2/13.07.2020г. на ОСТК на ВКС, по отношение на непредявени в производството по несъстоятелност вземания спрямо ФЛ- едноличен търговец, поети от него в качеството му на ФЛ (субект на гражданското право), а не в търговско качество?“

Касаторите акцентират на мотивите от посоченото Тълкувателно решение по т.1. Позовават се и на противоречие на обжалваното решение с решението№ 362 от 08.06.2006г. по т.д.№ 673/2005г. на 1 т.о. на ВКС и на противоречие с ТР №2/13.07.2020г. на ОСТК на ВКС, по аргумент, че ако чл.739,ал.1 ТЗ е приложим по отношение на длъжници -еднолични търговци дори в хипотезите по чл.632,ал.4 ТЗ ТЗ, в които производство по предявяване на вземания изобщо не се развива, то няма как същото разрешение да не се прилага в общата хипотеза на нормално развитие и приключване на производството по несъстоятелност, в което кредиторите по търговски и нетърговски вземания са субекти на тежестта да предявят тези вземания. Посочва се, че търговецът е заличен от ТР през 2018г. в резултат на приключване на производството по несъстоятелност, поради което са настъпили погасителните ефекти както по ал.1, така и по ал.2 на чл.739 ТЗ.

По този въпрос, въззивната инстанция, произнасяйки се по въведеното второ погасяващо възражение направено от ответника (че в неплатежоспособност е изпаднал и той в качеството му на физическо лице, при началната дата на неплатежоспособността на едноличния търговец - 01.01.2011г., поради което вземанията по процесния договор са погасени по давност; същевременно на основание чл.617 ТЗ всички задължения са станали изискуеми от датата на решенето за обявяване на несъстоятелността с решението от 10.06.2014г. по т.д./н/ № 153/2013г. на ОС София; на основание чл.739,ал.1 ТЗ вземанията са погасени, тъй като банката не ги е предявила в производството по несъстоятелност на едноличния търговец) е изложила, че регистрацията на лице като ЕТ не води до възникването на нов субект. Всички права и задължения във връзка с търговската дейност се обединяват от личността на лицето, признато за търговец и с оглед търговската си дейност едноличният търговец притежава търговско предприятие. По отношение на преценката дали лицето действа за целите на частен интерес или в рамките на осъществяваната от него търговска дейност като едноличен търговец, въззивната инстанция е посочила като релевантно естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, което в случая е недвижим имот - жилище, което не може да се счете за придобито във връзка с осъществяваната търговска дейност от ответника като едноличен търговец, а от физическото лице, което действа за целите на частен интерес.

Възприето е, че обявяването на едноличният търговец в несъстоятелност не задължава ищеца като кредитор да предяви вземането си в производството по несъстоятелността, за да бъде прието и удовлетворено при осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността. Счетено е, че паричното задължение по процесния договор за кредит не е включено в търговското предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, поради което няма основание да се приеме, че това задължение е станало изискуемо от датата на решението за обявяването на длъжника в несъстоятелност. Като втори аргумент е изложен този, че уреденото универсално принудително изпълнение, което се развива в несъстоятелността, не е насочено към физическите лица; че с договора за кредит ответникът е поел задължение, което е пасив за неговото имущество като физическо лице и не съставлява имущество на едноличния търговец, не е вещ или права върху вещи. Като трети мотив е посочен, че „Юробанк България" АД не е кредитор на едноличния търговец, за да предяви вземането си по договора за кредит от 29.04.2005 г. в развилото се срещу него производство по несъстоятелност. Даден е и отговор, че разрешението, дадено в т.1 на ТР № 2/13.07.2020 г. на ОСТК на ВКС не намира приложение в случая, защото по отношение на физическото лице Р. К. не е обявена неплатежоспособност заедно с тази на едноличния търговец, поради което вземанията на банката не са погасени на основание чл.739,ал.1 ТЗ.

При тези аргументи на въззивната инстанция по отношение на наведените от ответника лични възражения срещу предявения иск, основани на проведеното производство по несъстоятелност срещу ЕТ „Р. - Р. К.“, настоящият състав счита, че следва да бъде допуснато касационно обжалване по въпрос ІV.2 - „Следва ли кредиторите да предявят нетърговските си парични вземания спрямо физическото лице - едноличен търговец и настъпват ли ефектите по чл.688,ал.1,изр.второ ТЗ и по чл.739,ал.1 и ал.2 ТЗ при липсата на такова предявяване?“ Приложимо ли е принципното тълкуване на чл.739,ал.1 ТЗ, възприето в т.1 от ТР №2/13.07.2020г. на ОСТК на ВКС, по отношение на непредявени в производството по несъстоятелност вземания спрямо ФЛ - едноличен търговец, поети от него в качеството му на ФЛ (субект на гражданското право), а не в търговско качество?“, в който въпрос се съдържа и допълнителната предпоставка за приложимост на т.1 от ТР №2/13.07.2020г. на ОСТК на ВКС в тази хипотеза.

V. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по петия въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и доводите на страните като се твърди противоречие с цитирани решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Поставянето на въпроса е аргументирано с доводите, че ответниците в отговора на исковата молба са въвели, че погасителната давност е започнала да тече по-рано от м. ноември 2014г. по съображенията, че поради тяхна забава в погасяването на повече от три погасителни последователни месечни вноски по погасителния план, предсрочната изискуемост е настъпила по силата на чл.18.2 от самия кредитен договор на 10.04.2013г. и още към тази дата целият кредит е станал предсрочно изискуем, поради което към датата на завеждането на исковата молба е изтекъл 5 годишния давностен срок. Акцентира се и на позоваването в отговора на исковата молба на същата формулировка за настъпване на предсрочната изискуемост, възпроизведена в нотариалния акт за учредяване на договорната ипотека във връзка с процесния кредит. Според касаторите следва да се има предвид, че разпоредбата на чл.60,ал.2 ЗКИ, която е обект на тълкуване в т.18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, касае единствено издаването на заповед за изпълнение по чл.417,т.2 ГПК, но не и изискуемостта на вземанията на банките в хипотезата на общия осъдителен исков процес, съответно т.18 от това тълкувателно решение е посветен на хипотезата на предявен иск по чл.422,ал.1 ГПК. Според касаторите няма легитимно основание тази теза да се прилага и в общия осъдителен исков процес, който не носи за длъжника специфичните рискове на бърз и изненадващ изпълнителен процес. Поддържа се, че няма правна пречка страните по договора да кредит да постигнат предварителната договореност, че при посочената квалифицирана форма на забава кредитът ще стане изискуем Ipso iureq без необходимост от допълнително волеизявление на банката. Според касаторите, чрез уговорката в чл.18.2 от договора, банката е направила волеизявлението си за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, но е поставила действието на това волеизявление под отлагателно условие, което се е сбъднало. Считат, че ако въззивният съд беше обсъдил тези техни доводи, би стигнал до извода, че процесния кредит е станал предсрочно изискуем още през м. април 2013г., когато е настъпило отлагателното условие по чл.18.2 от договора за кредит, преповторено в ипотечния акт.

Неоснователността на искането за осъществяване на касационния контрол по този въпрос произтича от обстоятелството, че практиката на ВКС е безпротиворечива по въпроса, че възможността да бъде обявена предсрочната изискуемост на кредита е право, а не задължение на кредитора, поради което необсъждането от въззивната инстанция на този довод не следва да послужи като основание за допускане на касационното обжалване. Чрез формално поставен въпрос касаторите се домогват за получат разрешения в очевиден разрез с формираната съдебна практика (за неприложимост на тълкуването, дадено в т.18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК по отношение на осъдителен иск; за възможност за дерогация на разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ по волята на страните). Следователно и при допуснато касационно обжалване по последния въпрос, тезата, която стои зад въпросите, няма основание да бъде възприета.

С оглед на изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението само в частта за уважаване на осъдителния иск на банката срещу ответника Р. Г. К. и да бъде оставено без уважение искането за допускане на касационното обжалване на решението за уважаване на осъдителния иск в предявения размер от 50 000 евро по отношение на ответницата Е. М. К.. Поставеният въпрос е относим единствено км личните възражения на солидарния длъжник срещу вземането на банката. На касатора следва да бъде указано внасянето на държавна такса в едноседмичен срок в размер на 2 000лв.

По изложените съображения ВКС, състав на първо търговско отделение