Определение № 511 от 04.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1084/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на “Т. П.” /н./, [населено място] и [фирма] /л./, [населено място] срещу решение № 630/05.05.2010г., постановено по гр.д.№ 2919/2009г. от Пловдивския окръжен съд, с което потвърдено решение № 2111/29.07.2009г. по гр.д.№ 2321/07г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е отхвърлен искът на [фирма] /н./ за осъждане на [фирма], [населено място] за предаване на владението на недвижим имот – дворно място с площ от 10871 кв.м. в [населено място], [улица]с построени върху него сгради и е отменено решението и е признато за установено правото на собственост по отношение на [фирма] /л./, а [фирма] е осъдено да предаде владението на дворно място с площ от 10871 кв.м. в [населено място], [улица]с построени върху него сгради, както и е отменен, на основание чл.431, ал.2 ГПК /отм./, нотариален акт № 127/22.10.2002г. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответниците [фирма] и [фирма], [населено място] не вземат становище по жалбите. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че внасянето на имота като непарична вноска от [фирма] в капитала на [фирма] е нищожно с оглед на влязлото в сила решение от 13.12.2002г. по гр.д.№ 1551/2002г. на ПзОС, с което е признато за нищожно вписването на апортната вноска. По тези съображения решаващият състав е счел, че правото на собственост не е прехвърлено на [фирма] /л./ и съответно не е настъпил вещнопрехвърлителният ефект на последвалото внасяне на имота в капитала на [фирма]. Искът за предаване на владението срещу [фирма] е отхвърлен, тъй като не било доказано, че това лице владее имота. Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че касационното обжалване следва да се допусне частично. Касаторът [фирма] /н./ обжалва решението в частта за отхвърляне на иска срещу [фирма] и сочи противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС по въпросите за обсъждане на всички доказателства представени по делото. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи две групи основания: касационни основания по чл.281 ГПК – за нищожност, недопустимост или неправилност на въззивното решение и основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да е поставен с ясна и точна формулировка от касатора, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Заявлението на касатора в изложението не може да се квалифицира като конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите за обсъждането на събраните по делото доказателства и в частта за кредитирането на свидетелските показания, представляват наведени оплаквания и по чл.281, т.3 ГПК. Поставените въпроси са почиват изцяло на разбирането му, че съдът следва да възприеме неговите твърдения по иска, т.е. въведено е основанието за отмяна на решението поради необоснованост. Неправилността на обжалваното решение не е основание по чл.280, ал.1 ГПК с оглед на законодателното разрешение за функциите на ВКС като инстанция за проверка по приложението на правото, а не на фактите по конкретния спор. Касаторът [фирма] /л./ поставя въпросите за правната квалификация на иска, за материалноправната легитимация на ищеца, за установителното действие на решението по чл.431, ал.2 ГПК /отм./ и относно инцидентното произнасяне по нищожността на апорта. Въведен е и въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно: Дали наличието на влязло в сила решение, с което е прогласена нищожността на вписването на учредителната вноска влече след себе си нищожност на самия апорт при условие, че с влязло в сила решение не е обявена недействителност на учреденото дружество със специалния иск по чл.70 ТЗ, нито е обявено за нищожно волеизявлението за внасяне на апорта чрез иск по чл.26 ЗЗД, нито е отменено решението на управителния орган по чл.74 ТЗ? Последният въпрос от значение за спора по конкретното дело и по същия не е налице задължителна за съдилищата практика на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и по въпроса за допустимостта на решението - съгласно ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Отговорите на останалите въпроси се включват в разрешаването на основния материалноправен въпрос. Касационното обжалване следва да се допусне и на постановеното от съда определение № 1397/20.05.2010г. за частично обезсилване на решението – на основание ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК за проверка на допустимостта на съдебния акт - по жалбата на [фирма] /н./. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът [фирма] /л./ следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер по на 1419.11 лв. в едноседмичен срок от съобщението. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд