Определение № 290 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 89/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Н. А. П. срещу решение № 11634 от 21.07.2020г. по в. гр. дело № 967/2020г. на Софийски апелативен съд (САС), ГО, 7 състав, с което е потвърдено решение № 7108 от 21.10.2019г. по гр. дело № 4072/2017г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по отрицателния установителен иск с правно основание чл. 464 ГПК, предявен от „Банка ДСК“ ЕАД срещу касатора П. (ипотекарен длъжник и присъединен взискател) и „Нео Целл“ ЕООД (длъжник по изп.дело №20097900401995 на ЧСИ Р. М., с рег. № 790 и район на действие СГС), че за Н. А. П. не съществува вземане от „Нео Целл“ ЕООД в размер на сумата 127 863.55 лв., представляваща стойността на необходими и полезни разноски, с които е увеличена стойността на апартамент № 3, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] признато с решение от 23.09.2015г. по арбитражно дело № 15081201/2015г. на Арбитражен съд София. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост. Моли то да бъде отменено и да му бъдат присъдени сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, жалбоподателят навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Как следва да се определи размерът на сумата, която собственикът на продадения ипотекиран имот следва да получи от цената на имота на основание чл. 177 ЗЗД? Съдът следва да присъди сумата, която е в размер на направените разходи от собственика на продадения ипотекиран имот или сумата, с която се е увеличила стойността на имота? Коя сума следва да се присъди, ако сумата за направените разходи за подобрения е различна от сумата, с която се е увеличила цената на имота?“; 2.„Кога следва да се присъдят направените „разноски“ по смисъла на чл. 177 ЗЗД, при доказване от страна на ищеца, че разноските са заплатени или е достатъчно ищецът да се е задължил да ги заплати?“; 3. „Кои факти следва да бъдат доказани от собственика на продадения ипотекиран имот по чл. 177 ЗЗД – размера на направените разноски за подобрение или размера, с който стойността на имота се е повишила вследствие на подобренията? Как следва да се разпредели доказателствената тежест по иска по чл. 177 ЗЗД и дали собственикът на имота следва да докаже кумулативно размера на реално направените разноски за подобрения и увеличаването на стойността му, или следва да докаже осъществяването на един от тези факти?“; 4. „Как следва да се разпределя доказателствената тежест по иск по чл. 464 ГПК – дали ищецът следва да установи несъществуване на вземането на присъединения кредитор, респективно симулативен процес или в тежест на ответниците е да установят, чрез пълно и главно доказване, че вземането на присъединения взискател съществува?“ и 5. „Допустимо ли е да се заведе иск по чл. 464 ГПК за оспорване на вземане, установено със сила на пресъдено нещо?“, по които счита, че няма изрична правна регламентация и задължителна практика на ВКС, поради което разрешаването им ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По последния горепосочен въпрос навежда и основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 378/28.07.2010г. по гр.д. № 148/2009г. на ІV г.о.; решение № 71/28.02.2011г. по гр.д. № 1217/2009г. на І г.о.; решение № 133/14.03.2011г. по гр.д. № 2020/2009г. на І г.о. и решение № 472/12.01.2012г. по гр.д. № 1712/2010г. на ІV г.о.. В хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК поставя въпроса „Подлежат ли на обезщетение бъдещи сигурни вреди?, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 47/17.02.2016г. по гр.д. № 3805/2015г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 197 по т.д. № 869/2012г. на ВКС, ІІ т.о.. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор с цена на иска над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Предявеният иск е с правно основание чл. 464 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците – присъединен взискател и длъжник по процесното принудително изпълнение, че присъединеният взискател П. не притежава признатото с влязло в сила арбитражно решение от 23.09.2015г. по в.а.д. № 15081201 на Арбитражен съд София вземане срещу длъжника за сумата 127 863. 55 лв., съставляваща стойност на необходими и полезни разноски, извършени в ипотекирания в полза на банката - ищец апартамент, срещу когото е насочено принудителното изпълнение, реализирана е публичната му продажба чрез постановление за възлагане, в сила от 05.12.2016г., в полза на Д. М. М., и е извършено разпределение на постъпилата от проданта сума на 13.02.2017г., като на ответника П. е разпределена сумата 127 605.68 лв., на основание чл. 136, ал.1, т.4, изр. 2 ЗЗД. Въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването на касатора за недопустимост на първоинстанционното решение. Посочил е, че в арбитражното производство, образувано по иск на Н. А. П. срещу „Нео Целл“ ЕООД за реализиране на процесното вземане за необходими и полезни разноски в собствения тогава на П. апартамент № 3, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] банката – ищец не е участвала. Поради това тя не е обвързана от задължителната сила на влязлото в сила арбитражно решение, което не може да й бъде противопоставено съгласно чл. 299, ал.1 ЗЗД. САС е съобразил носената от ответника П. по отрицателния установителен иск по чл. 464 ГПК тежест да докаже, че процесното вземане за разноски в апартамент, прието в изпълнителното производство, съществува. Посочил е, че доказателствената тежест му е надлежно указана по чл. 146 ГПК от СГС, но той не е провел изискуемото пълно и главно доказване, водещо до несъмненост в извода за осъществяването на правнорелевантните факти. Приел е, че ответникът П. е станал собственик на апартамента, изнесен на публичния търг, въз основа на влязло в сила на 29.01.2013г. съдебно решение, с което е обявен за окончателен предварителен договор за продажба от 14.06.2006г., сключен между Т. Д. Д. и В. Л. Д. (продавачи) и Н. А. П. (купувач), като апартаментът е ипотекиран в полза на „Банка ДСК“ ЕАД от продавачите по предварителния договор за продажба с договор за учредяване на ипотека от 26.04.2007г. като обезпечение на чужд кредитен дълг (на „Нео Целл“ ЕООД). Въззивният съд е заключил, че от приетите в процеса доказателства (писмени, заключение на техническа експертиза и свидетелски показания) не е установено Н. П. да е извършил твърдяните необходими и полезни разноски докато е бил собственик на апартамента и да е заплатил за тях. Счел е за неоснователно позоваването на договор за строително-монтажни работи от 03.09.2013г. и протокол от 10.10.2013г., които са подписани само от П. и като частни диспозитивни документи не удостоверяват сключен договор за изработка и извършването на посочените в тях ремонтни дейности. Посочил е, че свидетелят В. не е установил време на извършване на процесните разноски, каквито е констатирал през 2017г., а свидетелката В. е видяла подобрения, за които не е установено, че са заплатени от П.. Споделил е извода на СГС за некредитиране на показанията на втория свидетел като изолирани и опровергани от протокола за опис от 14.01.2010г. на съдебния изпълнител и от заключението на техническата експертиза, според което е налице голямо сходство между описите на имота от 2010г. и 2015г.. САС е намерил, че дори да се даде вяра на свидетелските показания на В., липсата на каквито и да било доказателства за заплащането на процесните разноски, налага извода, че в полза на присъединения взискател П. не е възникнало и не съществува вземане срещу другия ответник и длъжник в изпълнителния процес („Нео Целл“ ЕООД) в размер на 127 863. 55 лв.. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя формулирането от касатора на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Поставените от касатора въпроси, с изключение на въпроса, касаещ допустимостта на исковия процес, не осъществяват общото основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като те не са обуславящи за решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение. Съгласно чл. 177 ЗЗД ако собственикът на продадения ипотекиран имот не е лично задължен, той има право да получи от цената на имота преди ипотекарните кредитори необходимите разноски, които е направил за имота, както и увеличението на стойността му, което се дължи на негови полезни разноски. Въззивният съд е отхвърлил отрицателния установителен иск с правно основание чл. 464 ГПК на ипотекарния длъжник, тъй като последният не е установил нито да е извършил, нито да е заплатил претендираните необходими и полезни разноски в ипотекирания имот, през периода, в който е бил негов собственик (29.01.2013г. - 05.12.2016г.). При този решаващ правен извод са ирелевантни обстоятелствата дали при съществуване на вземане по чл. 177 ЗЗД се дължи стойността на направените разноски или увеличената стойност на имота; дали собственикът на ипотекирания имот дължи да докаже извършването и заплащането на разноските, или е достатъчно доказването само на извършването им и той ли носи тежестта да докаже съществуването на вземането си. Горепосочените обстоятелства са наведени от касатора чрез поставените горепосочени въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, отговорът на които не би могъл да промени крайния извод за неоснователност на предявения иск. Само, ако САС беше приел за установено извършването на процесните необходими и полезни разноски от касатора П., през периода, в който той е бил собственик на ипотекирания апартамент, някои от въпросите биха имали обуславящо значение за решаващите правни изводи във въззивното решение. Всъщност отговорността за разноски в чужд имот, вкл. в хипотезата на чл. 177 ЗЗД, предпоставя според правната доктрина и съдебната практика съществуването им и извършването им от или за сметка на претендиращият ги правен субект. Именно тези са правнорелевантните факти, подлежащи на установяване при претенции за разноски в чужд имот, които са кумулативно изискуеми, и тях е имал впредвид въззивният съд като е приел иска по чл. 464 ГПК за неоснователен. Поставеният въпрос в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК също е без значение за изхода на делото, тъй като предявеният иск не е за вреди, а за обезщетение, целящо недопускане на неоснователно обогатяване за сметка на обедняване на ипотекарния длъжник. Поради това въпросът за обезщетяването на бъдещи сигурни вреди не е включен в предмета на делото и не е обсъждан от САС. Въпросът за допустимостта на иск с правно основание чл. 464 ГПК за отричане на вземане, установено със сила на пресъдено нещо, е обсъден от САС и е обусловил извода му за допустимост на предявения иск и на проверяваното първоинстанционно решение. Поради това той удовлетворява изискването на чл. 280, ал.1 ГПК за налично общо основание за допускане на касационния контрол. Не са осъществени обаче наведените допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Действително има влязло в сила арбитражно решение за процесното вземане, но в арбитражното производство банката – ищец не е участвала. Поради това съгласно чл. 298 ГПК, регламентираща обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо, ищецът не е обвързан от него и предявяването на иска по чл. 464 ГПК не съставлява пререшаване на вече разрешен със сила на пресъдено нещо правен спор. В този смисъл са цитираните от касатора решения на ВКС, а и практиката на касационната инстанция по този въпрос е многобройна и непротиворечива. Последното изключва осъществяването и на двете релевирани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поради допустимостта на иска и отсъствието на процесуалната пречка – сила на пресъдено нещо на влязло в сила арбитражно съдебно решение (чл. 41, ал. 3 ЗМТА), не е налице и основанието по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Поради неосъществяване на основанията на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на настоящото производство по реда на чл. 288 ГПК, ищецът има право на разноските пред касационната инстанция, които възлизат на сумата 100 лв. и съставляват юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 1 вр. с ал. 8 ГПК вр. с чл. 25а, ал.1 Наредбата за заплащане на правната помощ. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,