Определение № 429 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 824/2017 г.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. Г., А. Г. Д., Т. Х. Т. и А. Х. Т. срещу въззивно решение № 421 /18.11.2016 г. по гр.д. № 525 /2016 г. на Хасковския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което са уважени искове по чл.75,ал.2 ЗН и чл.76 ЗН и е допуснато извършването на съдебна делба на земеделски имоти. Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това. Насрещните страни Д. М. А., С. Д. П., Х. Д. В. и М. Д. М. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено по искове по чл.75,ал.2 ЗН, чл.76 ЗН и по иск за съдебна делба, за което не са предвидени ограничения за допускане до касационно обжалване. Въззивният съд е приел следното: Доводите за нередовност на исковата молба са неоснователни (с.з. от 19.10.2016 г., л.79,стр.2). Възприел е установената от първоинстанционния съд фактическата обстановка и правните изводи му изводи, за които е посочил, че са формирана въз основа на правилна преценка на събраните по делото доказателства и на правилно приложение на закона. Приел е извода, че земеделските зами са обща собственост на страните, на които са били възстановени със земеделска реституция. Сключеният договор за доброволна делба само между ответниците е нищожен, тъй като в него не участват и другите съсобственици – ищците по делото. Въззивниците не са доказали защитната си теза за придобиването на процесните имоти чрез давностно владение. Въззивният съд е констатирал допусната от първоинстанционния съд очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението, като е приел, че обективираната воля на съда в изводите му се разминава по отношение на два посочени имота, в която част договорът за делба се отменя само по отношение на една от ответниците, вместо да се отмени и още по отношение на двама (посочени са имената им), тъй като недвижимостите са поставени в общ техен дял. Очевидно е налице грешка, която следва да се поправи от първата инстанция след връщане на делото. Този порок на решението не съставлява основание за ревизията му. Осъществена е и хипотезата на чл.76 ЗН. Правата на съсобствениците са определени правилно. Жалбоподателите са извели процесуалноправни въпроси: · При констатирана от въззивния съд противоречивост, неяснота и разминавания в обстоятелствената част на исковата молба и в петитума на предявените искове, задължен ли е съдът да остави исковата молба без движение и да даде изрични указания на ищците да предприемат процесуални действия за отстраняване на нередовността в исковата молба. Въпросът не е обуславящ. Въззивният съд не е установил такива. · Представлява ли очевидна фактическа грешка пропускът на районния съд да прогласи нищожност на делба относно част от делбените имоти за част от съделители, след като в мотивите на решението не са изложени съображения по каква причина съдът процедира именно по този начин. Въпросът не е обуславящ, въззивният съд е установил обратното на твърдяното от жалбоподателите – формирана в мотивите воля, която не е отразена в диспозитива. · При констатирана очевидната фактическа грешка в диспозитива на решението, длъжен ли е въззивният съд да прекрати въззивното производство и да върне делото на районния съд за отстраняване на грешката. Въпросът не е обуславящ поради следното: Обуславящ е въпросът дали констатираната очевидната фактическа грешка е представлявала пречка за въззивния съд да разгледа въззивната жалба. Няма съмнение за недопустимо произнасяне от страна на въззивния съд (по валидността, по допустимостта и по доводите за неправилност на първоинстанционното решение). Не се обосновава и видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, не се установява очевидната фактическа грешка да е обусловила изводите на въззивния съд по доводите във въззивната жалба и за правилността на първоинстанционното решение. · Следва ли въззивният съд да обсъди всички изложени във въззивната жалба доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, като изложи мотиви защо ги отхвърля като неоснователни. Въпросът е основан на твърдения, че мотивите на въззивния съд са лаконични, а по част от доводите липсват мотиви. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както твърдят жалбоподателите, доколкото въззивният съд е изложил мотиви по обуславящите въпроси в обем, който съответства на обема на доводите на въззивните жалбоподатели. · Допустимо ли е приемането като доказателство от въззивния съд на нотариален акт за поправка на нотариален акт, с който въззивниците са се снабдили преди приключване на съдебното дирене пред районния съд, но не са го представили като доказателство в първата съдебна инстанция. Жалбоподателите твърдят, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по него няма съдебна практика – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускан на касационно обжалване. Въпросът е по приложението на правилото на чл.266,ал.1 ГПК. Доколкото може да бъде уточнен (формулировката му да не се отнася до конкретно доказателство), той може да бъде приет за обуславящ, тъй като с определение от с.з. от 19.10.2016 г. (л.79,стр.2) въззивният съд е допуснал някои доказателство, за които е приел, че са нови по смисъла на чл.266 ГПК и е оказал да допусне други, включително визираното, с мотиви, че възможността за представянето им пред въззивния съд е преклудирана и че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения във връзка с приемането на посочените във въззивното производство доказателства, което да е основание за приемането им във въззивното производство. По отношение на визираното доказателство, на което е основан въпросът, въззивният съд е приел, че възможността за представянето на това доказателство пред въззивния съд е преклудирана, тъй като то е било известно на посочена (с името и) жалбоподателка, по чието искане е била извършена поправката на нотариалния акт и е могло да бъде представено от нея пред първата инстанция. Процесуалноправният въпрос е разрешен в съответствие с установената практика – например решение № 328 от 15.05.2014 г. по гр.д. № 805 /2012 г. на ВКС, ІV г.о., с което е прието, че: При действието на ГПК от 2007 г., във въззивното производство е възможно посочването и събирането не на всички допустими, относими и необходими доказателствени средства, а само на тези, които, въпреки проявената добросъвестност от страната, не са събрани от първата инстанция. Това са новооткритите, нововъзникналите доказателства за твърдяни обстоятелства, както и всички допустими и необходими доказателства за установяване на новооткрити и нововъзникнали релевантни факти и обстоятелства, също и непосочените и несъбрани доказателства поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от първата инстанция. Поради това, че въпросът е разрешен с решение, постановено в производство по чл.290 ГПК, не е налице соченото основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускан на касационно обжалване. · Следва ли въззивният съд да назначи поисканата във въззивната инстанция съдебна експертиза, която да изследва какви арендни и наемни договори са сключвани относно процесните делбени имоти в периода 2000 – 2016 г. Твърди се противоречие с т.3 от ТР № 1 /09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Искането е направено с допълнителна молба (л.67), подадена след въззивната жалба. Не съдържа обосновка за допустимост с оглед разпоредбата на чл.266 ГПК. Нито обосновка, че експертизата следва да бъде събрана служебно. Въззивният съд е отказал с мотиви за настъпила преклузия. Въпросът е общ, доколкото не се подкрепя с твърдения за наличие на предпоставки за допускането на експертиза, които са уточнени в т.3 на посоченото тълкувателно решение. Няма противоречие с посоченото разрешение, не е въведено оплакване за процесуално нарушение по допускане на експертиза от първоинстанционния съд и не е обоснована нито установена необходимост от експертиза за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Поради изложеното не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. А искането на ответниците по жалбата, подали писмен отговор, за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство е основателно и доказано за сумата 600 лева, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с договора за процесуално представителство. Воден от изложеното съдът