Определение № 1004 от 28.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1869/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца М. Т. К. против решение № 305/18.03.2024 г. по в.гр.д. № 2448/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, с което след отмяна на решение № 2766/30.05.2023 г. по гр.д. № 9895/2022 г. на Софийски градски съд, І-22 състав, е отхвърлен предявеният от настоящия касатор срещу “БАНКА ДСК” АД, ЕИК[ЕИК], отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че не дължи на банката сумите по изпълнителен лист, издаден на 16.04.2014 г. по гр.д. № 7661/2014 г. на Софийски районен съд, 119 състав, а именно: 56 146,10 лева - главница по договор за ипотечен кредит от 09.03.2007 г., 9 075,06 лева - договорна лихва за периода от 15.05.2012 г. до 11.02.2014 г., 3 945,41 лева - наказателна лихва за периода от 28.05.2013 г. до 11.02.2014 г. и 155 лева - такса, като погасени по давност.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поставя се въпрос за просрочие на въззивната жалба на банката, подадена на 27.06.2023 г., тъй като постановеното по делото първоинстанционно решение е изпратено на електронния адрес на банката на 31.05.2023 г. и предвид разпоредбата на чл. 41а ГПК срокът за обжалването му е бил изтекъл най-късно на 21.06.2023 г., независимо от последващото изпратено съобщение до тази страна на хартиен носител, получено на 13.06.2023 г. Изтъква се, че в случая е допуснато обезпечаване на иск, предявен от трето лице срещу длъжника и настоящ ищец, чрез спиране на изпълнителното дело на банката взискател, като последната не е страна в съдебното производство. Излагат се доводи, че изпълнителното производство не може да бъде безконечно спряно, а взискателят като двигател на изпълнителния процес трябва да следи за развитие на съдебното производство, дало повод за спирането на принудителното изпълнение. Релевира се, че в случая решението по гр.д. № 11905/2012 г. на СРС, 49 състав, по което е допуснато обезпечение чрез спиране на изпълнително дело № 20148440401728 по описа на ЧСИ С. Я., е потвърдено с решение № 1413/21.02.2015 г. по в.гр.д. № 10056/2014 г. на СГС, II-А състав, недопуснато до касационно обжалване с определение № 1060/21.11.2015 г. по гр.д. № 3440/2015 г. на ВКС, III г.о. Добавя се, че горецитираното определение е публикувано в публичен регистър, което предполага знание у кредитора. Счита се, че с влизане в сила на първоинстанционното решение - на 21.11.2015 г., е отпаднало основанието за спиране на изпълнителното производство и кредиторът има правна възможност да предприеме изпълнителни действия, поради което от този момент е започнала да тече нова давност за погасяване на вземането му, която е изтекла. Претендира се отмяна на обжалваното въззивно решение и уважаване на предявения отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК. Иска се присъждане на направените разноски за трите инстанции, включително адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред САС и ВКС.

Искането за допускане на касационен контрол на въззивния съдебен акт се основава на чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Кой дължи действия по възобновяване на спрян изпълнителен процес като обезпечителна мярка по гражданско или търговско дело, по което една от страните е длъжник по изпълнителното производство, а взискателят по същото изпълнително дело не е страна в гражданското/ търговското дело, по което е допуснато обезпечението?”.

2. “Какъв като продължителност срок следва да изтече след отмяна по силата на закона на обезпечителната мярка “спиране на изпълнението”, взета по гражданско или търговско дело, по което взискателят не е бил страна, но е бил уведомен от съдебния изпълнител за спиране на изпълнителното дело и за гражданското/търговското производство, по което е наложена обезпечителната мярка, за да се приеме, че започва да тече нова погасителна давност по вземането в изпълнителния процес?”.

3. “Кой е моментът на възобновяване на изпълнително производство, спряно с определение на съд до постановяване на влязло в сила решение по иск на трето лице срещу длъжника по изпълнителното дело, по което взискателят не е страна - моментът, в който съдебното решение е влязло в сила, когато е отпаднало основанието за спиране, или моментът, в който изпълнителното дело бъде възобновено с акт на съдебния изпълнител?”.

По първия въпрос се твърди наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по второто и третото питане - тези по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Иска се да бъде осъществена касационна проверка поради вероятна нищожност, съответно вероятна недопустимост на въззивното решение, ако касационният състав установи такива основания.

Ответникът по касация “БАНКА ДСК” АД оспорва искането за достъп до касационен контрол и подадената жалба като неоснователни. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да отмени решението на първата инстанция и да отхвърли предявеният от М. Т. К. срещу “Банка ДСК” АД иск с правно основание чл. 439 ГПК, е приел, че не се спори, че на 09.03.2007 г. между страните е сключен договор за ипотечен кредит; на 16.04.2014 г. банката се е снабдила с изпълнителен лист срещу ищеца длъжник, издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 7661/2014 г. по описа на СРС, 119 състав; въз основа на същия на 02.06.2014 г. е образувано изпълнително дело № 20148440401728 по описа на ЧСИ С. Я.; препис от издадената заповед, ведно с покана за доброволно изпълнение, ищецът е получил лично на 10.06.2014 г.; на същата дата по изпълнителното дело е вписана възбрана върху собствените на длъжника недвижими имоти, върху които е учредена договорна ипотека, обективирана в нотариален акт №140, том І, рег. № 2329, дело № 115 от 02.04.2007 г. на нотариус Д. Т., рег. № 264 на НК. Апелативният съд е взел предвид, че по гр.д. № 11905/2012 г. на СРС, 49 състав, водено от Т. М. К., действащ със съгласието на своята майка С. Х. Я., срещу М. Т. К., за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба от 03.11.2006 г., предмет на който е единият от гаражите - № 10, ипотекиран в полза на банката и възбранен по образуваното през 2014 г. изпълнително дело, с определение от 24.06.2014 г. е допуснато обезпечение на предявените искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД чрез спиране на изпълнението по горепосоченото изпълнително дело. Определението е представено от ищеца длъжник с молба вх. № 29945/07.07.2014 г. пред съдебния изпълнител, който с разпореждане от същата дата е спрял изпълнителното производство, за което взискателят “БАНКА ДСК” АД е уведомен по телефона. След спиране на изпълнителното дело, на 05.09.2014 г. ЧСИ е наложил запор върху МПС, регистрирани на името на длъжника М. К.. С решение № І-49-60 от 12.02.2014 г., постановено по гр.д. № 11905/2012 г. на СРС, 49 състав, влязло в сила на 21.11.2015 г., исковете на Т. М. К. са отхвърлени изцяло като неоснователни. Въззивният съд е отбелязал, че не е спорно, че след спиране на принудителното изпълнение въз основа на издадената обезпечителна заповед и до 02.06.2022 г., когато е подадена пред СРС молба за отмяна на допуснатото обезпечение, изпълнителното дело е било спряно и по него не са извършвани никакви действия по принудително изпълнение.

При тази фактическа установеност решаващият състав на САС е намерил, че обжалваното решение на първата инстанция е валидно и допустимо, а по същество неправилно. Преценил е, че искът по чл. 439 ГПК е процесуално допустим, тъй като ищецът се позовава на новонастъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение факти. Изтъкнал е, че от доказателствата по делото се установява, че на 10.06.2014 г. на длъжника - ищец по настоящото дело М. К., е връчена редовно покана за доброволно изпълнение и в законоустановения срок възражение срещу същата не е подадено, поради което от 25.06.2014 г. е започнала да тече новата 5-годишна давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо. Позовавайки се на задължителните постановки на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. и Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е съобразил, че в случая давността за вземанията на банката ответник е започнала да тече от 25.06.2014 г., когато издадената заповед по чл. 417 ГПК е влязла в сила, и не е текла до 26.06.2015 г., до която дата е било валидно разрешението, дадено с ППВС № 3/1980 г. Като преди 26.06.2015 г., когато постановлението е обявено за загубило сила, перемция по делото не е настъпила, тъй като не е изтекъл двугодишният срок, предвиден в чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Апелативният съд е изложил аргументи, че в периода от 07.07.2014 г. до 17.11.2022 г., когато е подаден отговор от ответника, производството по изпълнителното дело е било спряно, въз основа на допуснато от съда обезпечение с гореописаното определение от 24.06.2014 г. по гр.д. № 11905/2012 г. на СРС, 49 състав, по което дело “БАНКА ДСК” АД не е страна. Приел е, че докато изпълнителното производство е било спряно въз основа на съдебен акт, давност не е текла. Пояснил е, че фактическият състав на погасителната давност включва в себе си изтичане на определен в закона срок и бездействие на кредитора. При спиране на принудителното изпълнение въз основа на определение на съда, кредиторът не може да действа. Моментът, в който тази невъзможност настъпва, е датата на представяне на определението от длъжника на съдебния изпълнител – в случая 07.07.2014 г. Крайният момент на спиране на погасителната давност е отпадане на правното основание, препятстващо принудителното изпълнение на вземането. Според решаващия състав на САС, следва да са се осъществили кумулативно две предпоставки: отмяна на определението за спиране на изпълнителното производство, в конкретния случай отмяна на допуснатото обезпечение, и довеждане това определение до знанието на кредитора. Едва тогава той ще има обективна възможност да поиска възобновяване на изпълнителното производство и продължаване на изпълнителните действия. Моментът на довеждане до знанието е въпрос на доказване. Прието е, че в конкретния случай и доколкото “БАНКА ДСК” АД не е била страна в процеса по гр.д. № 11905/2012 г. на СРС, 49 състав, то същата няма как да узнае за приключване на посоченото производство с влязло в сила решение, препис от което не й се връчва. Въззивният съд е приел, че банката е узнала за приключилия съдебен процес с връчването й на препис от исковата молба на 17.10.2022 г., като същата е предприела действия по отмяна на допуснатото обезпечение още преди това на 02.06.2022 г. и определението, с което е допусната обезпечителната мярка - спиране на изпълнението, е отменено на 05.12.2022 г., като препис от него е връчен на банката на 20.12.2022 г. От тази дата е започнала да тече отново погасителната давност. При тези данни апелативният състав е намерил, че към предявяването на исковата претенция – на 21.09.2022 г., както и към приключване на устните състезания, процесните вземания не се погасени по давност, поради което предявеният иск е отхвърлен като неоснователен.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС нищожно е съдебно решение, което е постановено от незаконен състав, излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изразено в писмена форма или е неподписано съгласно задължителните изисквания по чл. 235, ал. 4 ГПК и съответно чл. 236, ал. 3 ГПК, както и когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В случая касаторът не излага подобни аргументи, нито такива пороци са констатирани при служебно извършената от настоящия състав проверка, поради което не се обуславя наличие на вероятна нищожност на въззивния съдебен акт по чл.280, ал. 2, предл. 1 ГПК.

Недопустимо е въззивно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), при липса на право на въззивна жалба или ненадлежното му упражняване, др. Доводите на касатора за недопустимост на решението на апелативния съд поради просрочие на подадената от банката въззивна жалба не могат да бъдат споделени. Страната се позовава на чл. 41а, ал. 1 ГПК, че срокът за обжалване е започнал да тече, ако съобщението не е изтеглено в 7-дневен срок от изпращането му, т.е. най-късно от 21.06.2023 г. Цитираната разпоредба касае връчването по чл. 38, ал. 2 ГПК – на електронен адрес чрез единния портал за електронно правосъдие, чрез квалифицирана услуга за електронна препоръчана поща съгласно чл. 3, пар. 37 от Регламент (ЕС) № 910/2014, чрез системата за сигурно електронно връчване по чл. 26, ал. 2 ЗЕУ, каквито данни по делото не се установяват. В случая съобщението е изпратено на електронен адрес на страната по реда на чл. 38, ал. 3 ГПК и при липса на удостоверяване на електронно връчване съгласно чл. 44, ал. 3, т. 3 ГПК приложение намира правилото на чл. 41а, ал. 2, изр. посл. ГПК, според което ако получаването не е потвърдено в 7-дневен срок от изпращането, книжата се връчват по общия ред. Видно от удостоверяването на л. 66 от първоинстанционното дело, решението е връчено на представител на банката на 13.06.2023 г., поради което подадената на 27.06.2023 г. въззивна жалба следва да се приеме, че е постъпила в срок. При това положение и след извършената служебна проверка настоящият състав намира, че не се обосновава директен достъп до касация и поради вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Поставените от касатора първи и втори въпрос са общотеоретични, тъй като не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, който не е разглеждал въпрос кой дължи действия за възобновяване на спрян изпълнителен процес като обезпечителна мярка по водено от/срещу длъжника съдебно дело, по което взискателят не е страна. Не се е произнесъл и за продължителност на периода, който в такава хипотеза следвало да изтече след отмяна “по силата на закона” на обезпечителната мярка “спиране на изпълнението”. Доколкото за отмяната на допуснато обезпечение е предвиден специален ред по чл. 402 ГПК – с определение на първоинстанционния съд по молба на заинтересована страна, то доводите, съдържащи се във втория въпрос, не намират опора в закона. Поради горното по така формулираните от касатора два въпроса не е налице общата селективна предпоставка чл. 280, ал. 1 ГПК за факултативен достъп до касация.

Поставеният трети въпрос, касаещ момента на възобновяване на изпълнителното дело, спряно като обезпечение на иск, предявен от трето лице срещу длъжника, не е коректно зададен. Разпоредбата на чл. 402, ал. 1 ГПК изключва единия от посочените от страната варианти на отговор – че обезпечението “отпада” с влизане в сила на съдебното решение по иска на третото лице срещу длъжника, по което е допуснато. Както е посочено по-горе, в закона е предвидено, че отмяната на допуснато от съда обезпечение на иска се извършва по молба на заинтересованата страна и след като съдът прецени, че е отпаднала причината за това. Ето защо и третото питане на касатора не покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация.

Липсата на обосноваването на общата селективна предпоставка изключва необходимостта от обсъждане на въведените от страната допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че основният правен въпрос по делото, който е разрешен от въззивния съд, е дали тече погасителна давност за вземането на взискателя в периода, в който е наложена и не е отменена от съда обезпечителна мярка – спиране на изпълнението. В тази насока питане от касатора не е формулирано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - София.

По разноските:

Поради недопускане на касационно обжалване право на разноски има ответникът по касация. Същият претендира такива за юрисконсултско възнаграждение, което предвид фактическата и правна сложност на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 25а, ал. 3 от НЗПП, настоящият състав определя и присъжда в размер на 150 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,