Определение № 1669 от 13.02.2024 г. на ВАС по адм. д. № 634/2024 г.

Образувано е по частна жалба на Р. Михайлова, от гр. София против определение № 10492 / 28.11.2023 г. по адм. дело № 6350 / 2023 г. на Административен съд София – град. Поддържат се оплаквания за неправилност. Ответникът по частната жалба, директорът на ТП на НОИ София – град изразява становище за неоснователност на същата. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира частната жалба за подадена от надлежна страна, в срока по чл. 248, ал.3 ГПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на определението за валидност, допустимост и правилност е неоснователна. С определение № 10492 / 28.11.2023 г. по адм. дело № 6350 / 2023 г. Административен съд София – град е отхвърлил искането на Р. Михайлова за изменение на постановеното по делото определение № 9240 / 26.10.2023 г. в частта за разноските. Препратил е към мотивите на последното и е констатирал, че не са налице хипотезите на чл. 143, ал.1 и ал.2 АПК. Определението е правилно по своя резултат, но по съображения различни от изложените в него. По делото е установено, че с определение № 9240 / 26.10.2023 г. по адм. дело № 6350 / 2023 г. Административен съд София – град е прекратил съдебното производство поради отпаднал правен интерес и липса на годен за оспорване административен акт (чл. 159, т.4 и т.1 АПК). Приел е, че след възстановяване на спряната лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване за оспорващата е отпаднал правния интерес от оспорване на актовете на пенсионните органи, с които е било постановено нейното спиране и същите не представляват годен предмет за съдебен контрол. И двата правни извода са необосновани и не намират подкрепа от фактите по делото. Оспорваното решение на директора на ТП на НОИ София – град и потвърденото разпореждане за спиране на осигурителното плащане не са били отменени, а за жалбоподателката е налице правен интерес от продължаването на спора, включително и заради възможността за репариране на настъпили щети от актовете на пенсионните органи в случай на тяхната отмяна като незаконосъобразни. Верен е извода на съда обаче, че не е налице хипотезата на чл. 156, ал.1 АПК, тъй като не е налице оттегляне на оспорения акт. Прекратителното определение е подлежало на съдебен контрол, от която възможност не се е възползвала никоя от страните и то е породило правни последици в тази си част. Ирелевантни за спора са съображенията на настоящата инстанция за основанията за прекратяване. Те не биха могли да бъдат ревизирани в настоящото производство, чийто предмет е ясно диференциран до частта на разноските. Спорният въпрос е дължат ли се съдебни разноски при прекратяване на производството поради липса на годен акт за съдебно оспорване и поради отпаднал правен интерес. Касае се за отсъствието на две абсолютни процесуални предпоставки по възникване правото на съдебно оспорване и след като с влязъл в сила съдебен акт е било прието, че те не са налице разноски в полза на активнолегитимираната страна не се дължат. В този смисъл обжалваното определение е правилно по своя резултат и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, шесто отделение