Определение № 728 от 31.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 709/2011 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. Постъпила е частна жалба от [фирма] срещу Определение № V-3356 от 10.08.2011 год. по ч.гр.д.№ 1075/2011 на Бургаския окръжен съд. С това определение (имащо характер на разпореждане) Бургаският окръжен съд е разпоредил връщането, поради невнасяне на държавна такса, частната жалба на [фирма] срещу разпореждането с което Бургаският районен съд е разпоредил издаването на Заповед № 1447 от 14.03.2011 год., по реда на чл.418 ГПК вр.чл.417 т.3 ГПК. За да остави частната жалба без разглеждане, съставът на БОС се е позовал на това, че не е до внесена държавна такса 720.50 лв., при общ размер 735.20 лв.подлежащ на определяне по чл.18 ал.1 вр.чл.12 т.2 от Тарифа № 1за държавните такси… В частната жалба с която е сезиран ВКС са изложени доводи за неправилност на преценката на БОС, като касаторът счита, че приложим е размерът, посочен в т.19 на Тарифата. Частната жалба е депозирана в срока по чл.275 ал.1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е основателна. Преди всичко, следва да се отбележи, че доводите, съдържащи се във въззивната частна жалба на [фирма] действително са срещу издаването на самата Заповед за незабавно изпълнение. Такава частна жалба би следвало да бъде преценена като недопустима и да се разпореди връщането и, поради това, че Заповедта не подлежи на обжалване. В депозираната допълнително на 04.07.2011 год. молба, обаче, [фирма] се е позовал на чл.419 ал.1 ГПК. Поради това, следва да се приеме, че въззивният контрол е ограничен до приложното поле на чл.419 ГПК и проверката на ВКС е по дължимостта на ДТ в тази хипотеза. Основателността на частната жалба произтича от неправилната преценка на БОС за идентичност на режима при частните жалби по чл.413 ал.2 ГПК и по чл.419 ал.1 ГПК. Константната съдебна практика е категорична, че размерът на държавната такса, дължимо по частните жалби в посочените два случая е различна – Определение № 66/2010 по ч.т.д.№ 393/2010 год. на ВКС-ТК, ІІ т.о.; Определение № 477/2010 по ч.т.д.№ 504/2010 год. на ВКС, ІІ т.о. Разпоредбата на чл. 18 ал.1 от Тарифата е приложима при обжалване на разпореждането, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение и размерът на държавната такса е съобразен с чл.12 от Тарифата. В случаите, в които заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е разгледано по същество, и когато се атакува разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 419 ал.1 ГПК (както е в настоящия случай), държавната такса се определя по чл.19 от Тарифата. Държавна такса в този размер е била внесена по сметката на БОС и той е следвало да се произнесе по основателността на частната жалба (в частта по чл.419 ал.1 ГПК), а не да я остави без разглеждане, респ. да разпореди връщането и. Това налага отмяна на определението на БОС с което е оставена без разглеждане въззивната частна жалба на [фирма] и връщане на делото за произнасяне по нейната основателност. Предвид на горното и на основание, Върховният касационен съд – Търговска колегия, І т.о.