Определение № 2963 от 14.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2353/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Специални полимери“ ООД срещу определение № 1456/12.06.2024 г. по ч.гр.д. № 1153/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 994/12.03.2024г. по т.д. № 289/2023 г. на СГС, с което е оставена без уважение молбата на „Специални полимери“ ООД за изменение на постановеното по делото решение № 28/05.01.2024 г. в частта за разноските. В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на обжалвания акт. Частният жалбоподател поддържа становище, че с поведението си като ответник по исковата молба не е дал повод за завеждане на делото, тъй като е платил доброволно претендираната от ищците сума, вследствие налагането на запор върху банковата му сметка поради допуснато обезпечение на иска. Ответниците по частната касационна жалба Й. С. Т., И. К. Г. и Н. К. Бертова са подали писмен отговор, с който оспорват основателността на последната. Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт. С обжалваното определение САС е приел, че макар да е налице първата от кумулативните предпоставки на чл.78, ал.2 ГПК - признание от „Специални полимери“ ООД на предявените осъдителни искове по чл.125, ал.3 ТЗ, не е налице втората предпоставка – ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото. Изтъкнал е, че по делото не е установено, а и не е наведено твърдение от ответното дружество за доброволно плащане на установеното частично с влязло в сила решение вземане. Поради това за ищците е налице интерес от предприемане на действия по принудително събиране на вземането, изискващо от своя страна съдебно установяване. С оглед на тези съображения въззивният съд е споделил извода на СГС, че с поведението си ответникът е станал причина за предявяване на иска. Настоящото производство се развива по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Нормата на чл.274, ал.3 ГПК изрично препраща към чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Следователно производството по частна касационна жалба преминава през две фази, по аналогия с производството по касационна жалба, като проверката за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК има отношение към фазата по допускане на касационно обжалване. Ето защо по отношение на производството по чл.274, ал.3 ГПК се прилагат правилата на чл.284-286 ГПК. Частният касатор следва да представи изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, на осн. чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Наличието на посочените предпоставки се проверява във фазата по селектиране на частната касационна жалба и ако се установи тяхното наличие и бъде допуснато касационно обжалване ВКС ще може да се произнесе по същество на частната касационна жалба. Според в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран е чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл.280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение /в случая определение/, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В представеното изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК частният касатор въвежда, при сочено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за селекция на частната касационна жалба, следния въпрос: „Към кой момент следва да се преценява обстоятелството дали ответникът с извънсъдебно си поведение е станал причина за завеждане на делото по смисъла на чл.78, ал.2, пр.1 ГПК – към момента на подаване на исковата молба или към периода след нейното подаване?“, поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 114/18.02.2013 г. по ч.гр.д. № 1183/2013 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 592/13.10.2011 г. по ч.гр.д. № 492/2011 г. на ВКС, IV г.о. Позовава се и на хипотеза на очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Така формулираният въпрос не отговаря на общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е обусловил крайните си изводи в зависимост от момента на предприемане от ответника по предявените искове на действията/бездействия, представляващи негово извънпроцесуално поведение. САС е заключил, че въобще липсва /както към момента на завеждане на иска, така и след това до постановяване на решението на СГС/ извършено плащане от страна на „Специални полимери“ ООД. Именно поради този констатиран от СГС релевантен за спора по чл.125, ал.3 ТЗ факт са били и уважени исковете на тримата ищци срещу ООД с влязло в сила решение № 28/05.01.2024г. по т.д. № 289/2023 г. на СГС, чието изменение в частта на разноските е било предмет на обжалваното пред САС определение № 994/12.03.2024 г. по т.д. № 289/2023 г. на СГС. Въззивният съд не е коментирал доказателства във връзка с наложен запор на сметка като обезпечителна мярка. А правен въпрос във връзка с това не се поставя от частния касатор. Следва да се има предвид, че евентуално събиране на суми в резултат на запор на сметка на длъжника /доказателства за това не са ангажирани/ в рамките на принудително изпълнително производство не е доброволно извънсъдебно плащане, а и целта на допуснатата обезпечителна мярка е да обезпечи именно принудителното изпълнение по осъдителното решение на първоинстанционния съд. Произнасянето на въззивния съд по приложението на чл.78, ал.2 ГПК е в съответствие и с практиката на ВКС /определение № 215/10.12.2019г. по ч.гр.д. № 2636/2019 г. на ВКС, II г.о./, според която коментираната норма насочва към извънпроцесуалното поведение на ответника, което да не е дало повод за предявяване на иска, т.е. да липсва извънсъдебен спор по съществуването на претендираното от ищеца право, както и ответникът веднага /с отговора на исковата молба/ да признае иска, с което да обезсмисли провеждането на съдопроизводството, например като заплати претендираната от ищеца сума. Не е налице и хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон/. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. С оглед оплакванията в частната касационна жалба и доводите в изложението настоящият състав на ВКС не може да направи извод за констатиране на някой от гореизложените пороци без извършване на проверка по същество на въззивното определение. Не се установяват нарушения на основни съдопроизводствени правила и приложение на закона в противоречие с неговия смисъл по отношение на формирания извод на въззивния съд за липса на една от кумулативните предпоставки за възлагане върху ищеца на отговорността за направените в производството разноски. С оглед на гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд