Определение № 7260 от 12.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5579/2024 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба на К. Т. К. от гр. Варна против Определение № 4104/ 19.04.2024 г., постановено по адм. д. № 1848/ 2023 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е оставена без разглеждане искова молба на жалбоподателя, предявена срещу Община – Варна, за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 24 009.23 лв., причинени му от отменен като незаконосъобразен АУЗ № МД-АУ-046/ 02.04.2012 г., както и в размер на 1056.36 лв. законна лихва върху главницата от датата на влизане в сила на съдебното решение до датата на предявяване на исковата молба, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното им изплащане, като производството по делото е прекратено. Частният жалбоподател прави оплакване, че съдът не се е съобразил с постановено от ВАС определение, с което делото е върнато за произнасяне по същество. Продължава, че съдът не е отчел, че конкретният АУЗ не е годно изпълнително основание и представя своето становище за това, както и че нормата на чл. 128 от ДОПК е неприложима за случая. При тези съображения иска отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. За Определението частният жалбоподател е уведомен на 02.05.2024 г. чрез адв. Христанов. Частната жалба е регистрирана с вх. № 6652/ 09.05.2024 г., подадена чрез адв. Христанов, надлежно упълномощен да представлява лицето пред всички инстанции. Ответникът по частната жалба – община Варна е уведомен надлежно за нея, но не изразява становище по същата. За да се произнесе, касационната инстанция приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването на определението, чрез упълномощен процесуален представител, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Производството пред Административен съд – Варна е образувано по искова молба с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), предявена от К. К., против Община Варна за осъждането ѝ да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 24 009.23 лв., претърпени в резултат на отменен, като незаконосъобразен, Акт за установяване на задължения (АУЗ) № МД-АУ-046/02.04.2012 г. (за данък върху недвижими имоти и такса за битови отпадъци за 2007, 2008, 2009, 2010 и 2011 г., ведно с лихви) на орган по приходите в дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, отменен с Решение № 8/ 07.01.2022 г. по адм. д. № 2816/ 2020 г. на Административен съд – Варна, оставено в сила с Решение № 3661/ 05.04.2023 г. по адм. д. № 3513/ 2022 г. на Върховния административен съд, ведно със законна лихва за забава върху сумата на обезщетението в размер на 1 056.36 лв., считано от 05.04.2023 г. до датата на подаване на исковата молба, ведно с лихва върху сумата 25 065.59 лв., считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното му изплащане. Първоинстанционният съд е счел исковата молба за недопустима, като е изложил, че при предходното произнасяне не били съобразени обстоятелства, свързани с допустимостта на жалбата, а именно, че се касае за отменен акт по чл. 107, ал. 3 от ДОПК съгласно препращата норма на чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, като установените с този акт задължения представляват годно изпълнително основание според чл. 209, ал. 2, т. 3 от ДОПК, поради което евентуално недължимо внесени по отменен такъв акт суми подлежат на прихващане и/или възстановяване по реда на ДОПК – чл. 128, т.е. че е налице предвиден в закон специален начин на обезщетение, поради което ЗОДОВ не се прилага. Определението е неправилно. На първо място, съдът е нарушил разпоредбата на чл. 224 от АПК и не е изпълнил задължителните указания на ВАС. Преди постановяване на обжалваното в настоящото производство Определение № 4104/ 19.04.2024 г. по адм. д. № 1848/ 2023 г. по описа на Административен съд – Варна, е постановено предходно Определение № 3470/ 30.11.2023 г. от същия съд, с което е оставена без разглеждане същата искова молба и е прекратено производството по делото, отново позовавайки се на наличието на специален ред по чл. 128 и сл. от ДОПК, което изключва приложението на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и води до недопустимост на същото на основание чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ. Определение № 3470/ 30.11.2023 г., постановено по адм. д. № 1848/ 2023 г. по описа на Административен съд – Варна, е обжалвано пред ВАС и отменено като незаконосъобразно с Определение № 4348/ 09.04.2024 г. по адм. дело № 2667/ 2024 г. по описа на ВАС, Трето отделение, като делото е върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане по същество на исковата молба на К. Т. К. с вх. № 11975/ 17.08.2023 г. Вместо да изпълни указанията на ВАС в отменителното определение съобразно нормата на чл. 224 от АПК и да разгледа спора по същество, съставът на Административен съд – Варна с Определение № 4104/ 19.04.2024 г., постановено по адм. д. № 1848/ 2023 г. по описа на Административен съд – Варна, отново е оставил исковата молба без разглеждане и е прекратил производството по делото, като се е позовал на същата разпоредба - чл. 128 от ДОПК, във връзка с чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, което само по себе си налага отмяна на обжалваното определение. На следващо място, в процесното определение съдът се е произнесъл на същите основания и по същите обстоятелства като в предходното. Няма нови такива, които да обуславят недопустимостта на жалбата. Съгласно разпоредбата на чл. 128, ал. 1 ДОПК недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите, се прихващат от органите по приходите за погасяване на изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция за приходите по реда, предвиден в чл. 129 ДОПК - по инициатива на органа по приходите или по писмено искане на лицето. Законодателят обаче е ограничил публичните вземания, с които може да се извърши прихващането. Това са публичните вземания, събирани от Националната агенция за приходите. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2 от Закона за Националната агенция за приходите (ЗНАП), Агенцията установява публичните вземания за данъци и задължителни осигурителни вноски по основание и по размер. В случая, процесният АУЗ касае публични общински вземания за данък недвижими имоти и такса за битови отпадъци за периода 2007-2011 г., за които е установено със сила на пресъдено нещо, че са погасени, тъй като е изтекла абсолютната погасителна давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК. В този смисъл е налице изрично изложение в отменителното първо определение на ВАС. Твърденията на ищеца не се отнасят до недължимо платени данъци или до суми, подлежащи на възстановяване, съгласно данъчното законодателство, тъй като в случая се касае за данъци и такси по ЗМДТ, които са публични, но общински вземания, поради което позоваването от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл. 128, ал. 1 ДОПК е неправилно. В чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ е посочено, че когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, ЗОДОВ не се прилага. От систематичното място на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ и използването на термина „обезщетение" се налага извод, че законодателят няма предвид неоснователното обогатяване, а именно непозволеното увреждане, извършено в резултат от упражнена административна дейност, като връщането на недължимо получените суми от държавата, събрани по реда на ДОПК, не представлява обезщетяване за вреди по смисъла на чл. 1 и чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ. Съставът на ВАС в предходното отменително определение изрично е указал, че обезщетяването по реда на чл. 1 ЗОДОВ представлява по естеството си специален ред за преодоляване на непозволеното увреждане, чиято обща уредба се намира в чл. 45 и сл. от ЗЗД. Двата института са самостоятелни правни институти и редица административни закони с материалноправен и процесуален характер създават специален ред за тяхното осъществяване в рамките на административното право. Смесването на двата правни института е неправилно, като това следва и от граматическото тълкуване на нормите, тъй като при неоснователното обогатяване законодателят визира връщане на сумата, докато при непозволеното увреждане се касае за присъждане на обезщетение. В този смисъл, въпросът за присъждане или не на обезщетение по предявения иск, т.е. за наличие на предпоставките по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, е въпрос по същество на спора и при произнасянето му следва да бъдат преценени всички относими факти и обстоятелства. На трето място, с текста на чл. 9б от ЗМДТ е разписано, че установяването, обезпечаването и събирането на местните такси по този закон се извършва по реда на чл. 4, ал. 1 – 5 от закона от служители на общината по смисъла на чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, като възстановяването и прихващането по чл. 128 ДОПК не са сред процедурите, предвидени в чл. 4 и чл. 9б ЗМДТ, поради което общинските органи, компетентни да извършват установяване и събиране на местните данъци и такси, нямат компетентност да извършват прихващане и възстановяване по чл. 128 ДОПК. По тази причина редът по чл. 128 ДОПК не е приложим за събраните суми за местни данъци и такси, с оглед на което разпоредбата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ в случая не изключва допустимостта на иска. В този смисъл притеснението на първоинстанционния съд, че ищецът би могъл да претендира сумите двукратно, респ. че това води до липса на правна сигурност у страните, е необосновано и неоснователно. Предвид изложеното, частната жалба се явява основателна, поради което оспореното с нея определение следва да бъде отменено и делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от горното, на основание чл. 236 от АПК, във връзка с чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение,