Определение № 456 от 11.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 905/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Б. Н. със съдебен адрес в [населено място] срещу въззивно решение № 82 от 11.01.2017 г., постановено по в. т. д. № 3065/2016 г. на Софийски апелативен съд, 13 състав. С посоченото решение, след отмяна на решение № 1590 от 22.02.2016 г. по т. д. № 12328/2014 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от В. Б. Н. против [фирма] иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за приемане за установено, че [фирма] дължи на В. Н. сумата 573 592.13 евро - главница по спогодба от 03.10.2012 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 01.04.2014 г., до окончателното плащане, съгласно заповед за изпълнение от 30.06.2014 г. и допълнителна заповед от 17.03.2015 г., издадени в производството по гр. д. № 17237/2014 г. на Софийски районен съд, и В. Н. е осъден да заплати на [фирма] деловодни разноски в размер на 107 060.98 лв. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на иска и за присъждане на направените по делото разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като е третирал неравно страните при обсъждане на доказателствения материал и не е осигурил еднаква възможност за всяка от тях да установи фактите от значение за разрешаването на спора. Релевира доводи, че при преценката относно настъпването на изискуемостта на задължението на банката - ответник съдът е извършил недопустимо разширително тълкуване на волята на страните, обективирана в чл.4 от сключената на 03.10.2012 г. спогодба, и е нарушил чл.235, ал.3 ГПК като въпреки приетия за безспорен факт, че задължението е станало изискуемо в хода на производството по чл.422 ГПК, не е зачел този факт и е отхвърлил иска по съображения за ненастъпила изискуемост към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Навежда оплаквания, че изводите на съда във връзка с изискуемостта са необосновани и незаконосъобразни поради несъобразяване на представените по делото официални писмени документи, доказващи настъпване на изискуемостта при условията на чл.4 от спогодбата преди подаване на заявлението. С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В писмен отговор от 10.04.2017 г. ответникът по касация [фирма] - [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството по т. д. № 12328/2014 г. е образувано пред Софийски градски съд по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК от В. Б. Н. против [фирма] иск за установяване съществуването на парично вземане за сумата 573 592.31 евро, ведно със законната лихва от 01.04.2014 г., за което вземане са издадени заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК - писмена спогодба от 03.10.2012 г. с нотариална заверка на подписите, и допълнителна заповед в производството по ч. гр. д. № 17237/2014 г. на Софийски районен съд. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че със спогодбата от 03.10.2012 г. ответникът [фирма] се е задължил да му заплати сумата 573 592.31 евро, ведно с начислената лихва, съгласно условията на сключен помежду им договор № [ЕГН]/11.01.2011 г., при настъпване на изрично уговорени в т.ІV кумулативни предпоставки - да е приключило досъдебно наказателно производство № 15184/12 г. по описа на 07-мо РПУ - София, пр. пр. № 22775/12 г. на СРП, и на кредитора /В. Н./ да не е повдигнато обвинение по това досъдебно производство; Въпреки осъществяването на предпоставките по т.ІV от спогодбата и превръщането на вземането в ликвидно и изискуемо, ответникът отказал да заплати дължимата сума, а след издаване на заповедта за изпълнение въз основа на представената в заповедното производство спогодба /документ по чл.417, т.3 ГПК/ оспорил вземането с възражение по чл.414 ГПК, което породило правен интерес от предявяването на иск по чл.422 ГПК за установяване дължимостта на сумата 573 529.31 евро. С решение от 22.02.2016 г. Софийски градски съд е уважил иска и е признал вземането за съществуващо, след като е приел, че е доказано неговото съществуване в отразения в заповедта размер и че в хода на производството по чл.422 ГПК то е станало изискуемо - факт, подлежащ на съобразяване съгласно чл.235, ал.3 ГПК. Сезиран с въззивна жалба от ответника [фирма], Софийски апелативен съд е постановил обжалваното с касационната жалба решение, с което е отменил решението на Софийски градски съд и е отхвърлил предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. При постановяване на решението Софийски апелативен съд е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка, според която: На 11.01.2011 г. между [фирма] и В. Б. Н. е сключен договор № 260-035179 за депозит „Стандарт+” в E. с капитализиране на лихвата, по силата на който В. Н. е предоставил на [фирма], а банката е приела да съхранява като депозит, сумата 535 344.29 евро по открита депозитна сметка за срок от шест месеца. С анекс от 29.06.2011 г. депозираната за съхранение сума е увеличена с 10 000 евро. На 19.03.2012 г. от депозитната сметка на В. Н. е изтеглена сума в размер на 570 200 евро. Тегленето на сумата е извършено от Л. Г. Д., който се е легитимирал като пълномощник на В. Н. с пълномощно с нотариална заверка на подписа от 06.03.2012 г. с рег. № 320 на нотариус В. З.. По повод на подадена от В. Н. жалба с твърдения, че сумата е изтеглена срещу представяне на неистинско пълномощно, което не изхожда от него, срещу Л. Д. е образувано досъдебно производство № ЗМ 15184/2012 г. по описа на 07-мо РПУ - София. На 03.10.2012 г. между [фирма] и В. Н. е сключена спогодба с нотариална заверка на подписите, с която страните са се съгласили, че към 19.03.2012 г. сумата по депозитната сметка е в размер на 577 141.87 евро - главница, и 3 392.31 евро - начислена лихва, или общо 580 534.18 евро; С т.ІV банката се е задължила в срок от 10 работни дни след приключване на досъдебното наказателно производство № 15184/2012 г., образувано и водено за престъпление по чл.212 НК, и при условие, че на депозанта не е повдигнато обвинение, съгласно обвинителния акт по пр. пр. № 22775/2012 г. по описа на СРП /образувана във вр. с досъдебно производство № 15184/2012 г./, да заплати на депозанта, като завери депозитната му сметка със сумата 573 592.31 евро, ведно с начислената лихва съгласно условията на договора от 11.01.2011 г. или при условията на най-близкия депозитен продукт, действащ в банката към момента на заверяване на сметката за периода от 19.03.2012 г. до деня на заверяване; В т.VІ е уговорено в случай, че в досъдебната фаза на наказателното производство се установи участие на депозанта в престъплението, ангажиментът на банката по спогодбата да отпадне и взаимоотношенията между страните да се уредят съобразно правилата на гражданското и наказателното право. С постановление от 24.02.2014 г. за разделяне на материали по чл.216, ал.1 НПК пр. пр. № 22775/2012 г. е разделена относно материалите, касаещи извършено престъпление от В. И. Ц. във връзка с престъплението по чл.212 НК, за което е образувано досъдебното производство срещу Л. Д., а по пр. пр. № 22775/2012 г. е изготвен обвинителен акт срещу Л. Д., който е внесен в СРС на 25.02.2014 г. и по повод на него е постановена осъдителна присъда от 01.12.2015 г. по НОХД № 3837/2014 г. По отделените материали е образувано досъдебно производство № 15143/2014 г. по описа на 07-мо РПУ - София срещу В. И. Ц. и на 27.01.2015 г. срещу същия е изготвен обвинителен акт по пр. пр. № 168412/2014 г. на СРП, който е внесен в СРС и във връзка с него е образувано и висящо НОХД № 336/2015 г. На 08.12.2016 г. [фирма] е подала жалба срещу В. Н., по която е образувана пр. пр. № 21167/2016 г. На 01.04.2014 г. В. Н. е подал в Софийски районен съд заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК - спогодбата от 03.10.2012 г., срещу [фирма] за сумата 573 592.31 евро и лихва в размер на 70 280.61 евро; По заявлението са издадени заповед за изпълнение за главницата и допълнителна заповед за законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане, които са оспорени от [фирма] в срока по чл.414 ГПК и В. Н. е предявил иска по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на вземането си за сумите по двете заповеди. За да отхвърли иска по чл.422, ал.1 ГПК, Софийски апелативен съд е приел, че ищецът не е ангажирал доказателства за съществуването на изискуемо вземане по процесната спогодба, възникнало на предявеното основание към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по смисъла на чл.418, ал.3 ГПК, и по-конкретно - официален документ, удостоверяващ приключване на досъдебното производство с обвинителен акт, с който на В. Н. не е повдигнато обвинение. Въззивният съд е преценил, че вложената в клаузите на т.ІV и т.VІ от спогодбата обща воля на страните е сумата по спогодбата да бъде изплатена, след като се установи на досъдебна фаза на наказателното производство, че ищецът - депозант тяма участие в неправомерното разпореждане със средствата по договора за депозит. В зависимост от тази преценка съдът е счел, че преценката на предпоставките по т.ІV от спогодбата за изискуемост на вземането изисква да бъде взето предвид последващото разделяне на досъдебното производство № 15184/2014 г. и образуването на досъдебно производство срещу лицето В. Ц. за престъпление във връзка с тегленето на сумата, по което обвинителният акт е внесен в съда след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 01.04.2014 г., а именно - на 27.01.2015 г. Позовавайки се на разпоредбите на чл.418, ал. и ал.3 ГПК, въззивният съд е изразил становище, че в хипотезата на чл.417 ГПК фактите, относими към настъпване на изискуемостта на вземането, следва да са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на изпълнение и че в противен случай вземането не е изискуемо и не е възникнало на предявеното основание. Оттук е направил извод, че след като вземането на ищеца не е било изискуемо към датата на подаване на заявлението, искът по чл.422, ал.1 ГПК е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Въззивният съд не е възприел довода на ищеца, че приключването на досъдебното производство срещу В. И. в хода на исковото производство по чл.422 ГПК следва да бъде зачетено като релевантен за изискуемостта на вземането факт в хипотезата на чл.235, ал.3 ГПК, предвид разрешението в т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Изложил е съображения, че разясненията в т.9 от цитираното тълкувателно решение задължават съда да вземе предвид факти, настъпили след подаване на зявлението за издаване на заповед за изпълнение, насочени обаче към установяване на права, които са съществували в миналото, но са погасени или прекратени при приключване на съдебното дирене, какъвто не е разглежданият случай, в който вземането не е било изискуемо към датата на подаване на заявлението - 01.04.2014 г., а изискуемостта му е настъпила след предявяване на иска по чл.422 ГПК с приключване на пр. пр. № 16841/2014 на СРП на СРП на 27.01.2015 г. По допускане на касационното обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси: „ 1. В съобразителната част на въззивното решение въззивният съд бил ли е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Освен това трябвало ли е да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, като се съобрази с приобщения доказателствен материал; 2. Разясненията, дадени в т.9 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по повод прилагането на разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК в производство по чл.422 ГПК вр. с чл.417, т.3 ГПК следва ли да се зачетат относно настъпилите факти в хода на процеса, касаещи изискуемостта на вземането; 3. Следва ли съдът да зачете формална доказателствена сила на представен официален документ, установяващ съществуването на обстоятелството, чието настъпване е условие за възникване на изискуемостта по представеният документ за издаване на заповед за незабавно изпълнение при условията на чл.417, т.3 вр. с чл.418, ал.3 ГПК или е необходимо да се проверят действителните материални правоотношения между страните още при подаването на заявлението; 4. Достатъчно ли е представянето на официален свидетелстващ документ за издаването на заповед за изпълнение по чл.417, т.3 ГПК вр. с чл.418, ал.3 ГПК, който в хода на съдебното производство по чл.422 ГПК е подкрепен и с други доказателства или е необходимо всички те да са били представени и да са налице още при подаването на заявлението; 5. Допустимо ли е разширително тълкуване на волята на страните, когато тази воля е обективирана в конкретно споразумение между тях”. Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о. и решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о. и в т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а другите три въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия въпрос - за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички факти и доказателства от значение за разрешаването на правния спор и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните. Въпросът е зададен абстрактно, без да се сочат конкретни факти, доказателства и доводи, които не са обсъдени от въззивния съд. Освен това той не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото от анализа на мотивите към решението е видно, че въззивният съд се е произнесъл по спора, с който е бил сезиран, след обсъждане на всички сочени от страните факти и доказателства и след произнасяне по поддържаните във въззивното производство защитни доводи и възражения. Отразената в мотивите към решението решаваща правораздавателна дейност на въззивния съд изключва твърдяното от касатора противоречие със задължителната практика на ВКС по поставения в п.1 въпрос. Формулираните в п.3, п.4 и п.5 въпроси също не могат да се определят като значими за изхода на делото и да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Въпросите по п.3 и п.4 от една страна са неясни и хипотетични, а от друга страна са насочени към оспорване правилността на изводите на въззивния съд относно настъпването на изискуемостта на установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане. С оспорване на изводите относно изискуемостта на вземането е свързан и въпросът по п.5, в който е инкорпорирано поддържаното в касационната жалба оплакване, че при преценката за момента, в който вземането е станало изискуемо, въззивният съд е извършил недопустимо разширително тълкуване на клаузата на т.ІV от сключената между страните спогодба. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното въззивно решение, нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Отговор на тези въпроси може да бъде даден само при разглеждане на касационната жалба по същество в случай, че решението се допусне до касационно обжалване поради наличие на основание за достъп до касационен контрол от кръга на предвидените в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължение да обсъжда твърдяната от касатора допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по втория въпрос в изложението, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило отхвърлянето на предявения от касатора установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК. Уточнен от касационната инстанция, в рамките на правомощията в производството по чл.288 ГПК /т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, въпросът е дали разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК се прилага за осъществените след предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК факти, от които зависи настъпването на изискуемостта на установяваното с иска парично вземане по заповед за изпълнение, издадена въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК. Касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на решаващия извод на въззивния съд, че настъпилата след предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК изискуемост на вземането по спогодбата от 03.10.2012 г., не може да бъде взета предвид като факт от значение за основателността на иска, със задължителните указания в т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно момента, към който се установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в производството по чл.422 ГПК и приложимостта в това производство на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,