Определение № 3896 от 05.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1038/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. И. от [населено място] срещу въззивно решение № 1386 от 09.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1726/2022 г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 1564/20.05.2022 г. по гр. д. № 29/2020 г. на Варненския районен съд в частта, с която М. А. П. е осъден да извърши за своя сметка реконструкция на изградената плътна ограда между притежавани от страните два съседни имота, след което същата да отговаря на одобрения проект за нейния строеж, а именно да бъде с височина до 2 (два) метра, измерена от кота нула от по-ниския терен - този на ищеца И. А. И., като вместо това е осъдил ответника на основание чл. 109 ЗС да премахне оградата, изградена на границата между имоти с идентификатор *** и идентификатор *** в частите, в които тя надвишава височина 2,20 м, отчетено спрямо котата на по-ниския прилежащ терен-поземлен имот с идентификатор ***, собственост на И. А. И.. В останалата му част, с която е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да прекрати неоснователното си действие, извършено чрез строеж на допълващо застрояване - помещение за инвентар, което се ползва като гараж, в имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], както и да премахне за своя сметка допълващото застрояване – помещение за инвентар, което се ползва като гараж, и за което е издадено разрешение за строеж № 100/23.05.2019 г. от район „Приморски“ – [община], първоинстанционното решение е потвърдено. По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство И. А. И. е собственик на 1/2 ид. част от УПИ * по плана на [населено място],[жк], целият с площ от 1145 кв. м, представляващ имот с идентификатор *** по КККР, заедно с втория жилищен етаж от построената в него жилищна сграда, въз основа на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нот. акт № 183/11.03.1991 г. С декларация от 22.08.2018 г. И. И. и А. П., като собственици на процесния поземлен имот, са дали съгласието си съседът им З. А. З. - собственик на поземлен имот с идентификатор ***, да изгради едноетажно допълващо застрояване, което може да бъде на границата между имотите, свободно или допряно до основното застрояване. Разрешената максимална височина на допълващото застрояване на границата на имотите е 2,20 м. Ответникът М. А. П. е придобил собствеността на поземлен имот с идентификатор *** по силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 07.02.2019 г, обективран в нот. акт № 123/2019 г. С разрешение за строеж № 100/23.05.2019 г., издадено от район „Приморски“ – [община], на ответника е разрешено да извърши строеж, представляващ еднофамилна жилищна сграда, допълващо застрояване, и масивна ограда, находящи се в УПИ * (поземлен имот с идентификатор ***), кв. 45 по плана на[жк], [населено място], на основание чл. 142, ал. 1, ал. 6, т. 2, чл. 148, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ЗУТ. Със съобщение от 27.08.2019 г., издадено от район „Приморски“, ищецът е уведомен, че строежът на ответника се извършва законно, съгласно влязло в сила разрешение за строеж, както и одобрени инвестиционни проекти от главния архитект на района. С удостоверение № 15/06.02.2020 г. строежът на М. П., представляващ еднофамилна жилищна сграда, допълващо застрояване, и масивна ограда, находящи се в поземлен имот с идентификатор ***, е въведен в експлоатация. В него е посочено, че строежът е изпълнен в съответствие с одобрените проекти, разрешението за строеж, протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа с резултатите от проверките на контролни нива и изискванията към строежите. От заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че изградената между двата съседни имота плътна ограда, която не е изпълнена по регулационната линия, навлиза в имота на ищеца. Площта, която застъпва имота на ищеца, е 2,34 кв. м, а навлизането е между 7 и 15 см. В одобрения проект е предвидено изграждане на плътна ограда до 2 м, но при огледа, извършен на място, е констатирано, че оградата достига височина от 2,29 м. От показанията на свидетеля Ж. П., който живее в съседния имот, е установено, че новата ограда между двата имота навлиза в имота на ищеца в сравнение с предишната стара телена ограда. В заключението на втората съдебно-техническа експертиза, изготвена от арх. Н. Н., е посочено, че при изграждане на пристройката, представляваща допълващо застрояване с едноскатен покрив, са спазени всички изискуеми височини, съгласно одобрения проект, като е посочено, че тя е с височина от 2,75 м. От заключението на тричленната съдебно-техническа експертиза е установено, че изградената между двата имота ограда е масивна, от бетонови блокчета и стоманобетонни колони, като измерената височина в отделните точки е между 2,02 м и 2,40 м. Навлизането в имота на ответника е с около 0,04 м. Допълващото застрояване, представляващо едноетажна постройка с едноскатен покрив и предназначение – помещение за инвентар по инвестиционния проект, е с височина при гаражната врата от около 2,80 м, разположена на 1 м разстояние от масивната ограда. Заложените коти в проекта са спазени с малки отклонения, в рамките на допустимото, но има отклонение в разполагането на допълващото застрояване, което реално е отдръпнато от общата граница на около 1 м, а по проект е трябвало да стига до нея. Другото отклонение е относително малък участък от оградата по общата граница между двата имота, където има височина на оградата по-голяма от допустимата и заложена по проект, а именно 2,40 м вместо 2 м по проект и 2,20 м – по закон. При така установените факти, въззивният съд е приел, че с декларацията от 22.08.2018 г. ищецът е дал съгласие на бившия собственик на съседния имот за изграждане на едноетажно допълващо застрояване, което може да бъде на границата между имотите, свободно или допряно до основното застрояване. В случая изградената спомагателна пристройка е изпълнена съобразно заложеното в проекта, като е налице отклонение от 2 см, което е в рамките на допустимото, поради което не са налице отклонения съобразно разрешението за строеж и даденото предварително съгласие на ищеца. По отношение на процесната плътна ограда е прието, че е изградена на точната граница между двата имота и тъй като отговаря на изискванията на чл. 48, ал. 4 ЗУТ, не са налице пречки такава да бъде построена и без негово съгласие. Доколкото оградата е с височина по-голяма от нормативно определената и с оглед изложените от ищеца твърдения, съдът е приел, че изграждайки същата, ответникът е смутил пълноценното ползване от ищеца на тази част от неговия имот, поради което следва да бъде осъден да преустанови тези си действия като намали височината на оградата до нормативно установения размер от 2,20 м, а не и да я премахва изцяло, тъй като тя е законна и изградена съобразно издаденото строително разрешение. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е съдът да се произнесе като присъди нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; 2. В случай че въззивният съд констатира недопустимост на първоинстанционното решение /в конкретния случай - в негова част/, следва ли да пристъпи към проверка на правилността му, или следва да приложи разпоредбата на чл. 270, ал. 3, пр. 3 ГПК; 3. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, като изложи ясни мотиви по тях, включително и по направено оплакване за недопустимост на обжалвания първоинстанционен съдебен акт; 4. Дали въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, ако е постановил своето решение без обсъждане и преценка в съвкупност на всички относими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по жалбата М. А. П. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Обжалваното решение не е нищожно. Същото не страда и от пороци, водещи и до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. Изложените от касатора доводи, че съдът е подменил търсената от ищеца защита като се е произнесъл по искане, с което не е бил сезиран, не могат да бъдат споделени. В петитума на исковата молба ищецът е заявил искане да бъде премахната плътната ограда, изградена между неговия имот и имота на ответника. Съдът е приел, че същата е изградена на точната граница между двата имота, като единствено нейната височина е в нарушение на разпоредбите на ЗУТ, поради което е уважил иска единствено за намаляване на височината й до нормативно установения размер. При заявено искане за премахване на цялата ограда, не е съществувала пречка съдът да постанови това да се извърши частично, т. е. да присъди по-малко от поисканото. Първите два въпроса са поставени във връзка с изложените доводи на касатора за недопустимост на постановеното въззивно решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска с правна квалификация чл. 109 ЗС относно премахване на изградената плътна ограда, поради което същите не обуславят допускането на касационно обжалване на въззивното решение с оглед посочено по-горе. Следващите два въпроса, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Липсва противоречие на въззивното решение с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС по този въпрос, а обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по касационната жалба има право на разноски за настоящата инстанция, но в случая разноски не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват доказателства да са направени от него. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г. о.,