Определение № 1174 от 07.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 402/2012 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. Т. П. чрез адв. А. И. – Ч. и адв. В. М. срещу въззивно решение № 589/12.12.2011 г., постановено по гр.д. № 890/2011 г. от Пловдивския апелативен съд. Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Р. Ч. Т. чрез адв. Р. Ч. е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: П. Т. П. е предявил против Р. Ч. Т. иск за връщане на сумата 56 278,18 лв., получена по договор за заем от 10.12.2008 г., а ако не се установи договорно правоотношение, да я върне като получена без основание. Първостепенният Старозагорски окръжен съд, приел, че няма доказателства парите да са дадени на Р. Т. в заем, нито по договор за дарение, каквото възражение е направила тя. Установено е плащане на сумата и съдът е изложил съображения, че след като няма доказано основание за това, парите трябва да бъдат върнати. Уважил иска на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Присъдил още лихва за забава, считано от подаване на исковата молба, като и съдебноделоводни разноски в полза на ищеца П.. Въззивният Пловдивски апелативен съд отменил решението и постановил друго, с което отхвърлил иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Съдът приел за установено, че на датата 10.12.2008 г. П. П. прехвърлил от депозитната си сметка на Р. Т. сумата от 56 278,18 лв., с основание „прехвърляне на средства". Преводът е извършен от Общинска банка АД [населено място] – ФЦ [населено място] по нареждане на П. в депозитна сметка на Т. в същата банка. По това време страните са били съдружници в две общи фирми, познавали са се добре. Писмен договор за паричен заем не е бил съставян между страните и поради недоказано заемно основание, съдът приел, че не е доказано твърдението в исковата молба за сключен между страните договор за заем. Въззивната инстанция, както и първата приела, че вторият иск за връщане на същата сума, но като дадена без основание, е алтернативно предявен с исковата молба. Намерил е, че той е неоснователен, защото не е доказано от ищеца, че сумата е дадена без основание – сам твърди, че между страните има сключен договор за заем и това изключва претенция по реда на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Ищецът Т. не е доказал, че превода на сумата е извършил поради грешка или на основание нищожен договор, а и парите не са потърсени повече от две години от момента на разпореждането. Повдигнати са следните въпроси /уточнени от съда/: Какво е обективното съединяване на исковете, когато ищецът търси определен резултат на едно правно основание и моли, ако то не бъде установено, съдът да постанови същия резултат, но поради други правопораждащи юридически факти; може ли съдът да се произнесе дали е осъществен фактическия състав по втория от така предявените искове, но като изхожда от твърденията за правопоращдащите юридически факти, съставляващи основание на първия иск; предаване на нещо без наличие на правоотношение между страните включва ли се в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. И трите въпроса са от значение за постановения по спора резултат. По правния проблем във връзка с вида на обективното съединяване, не се установява идентичност в казусите по смисъла на ТР 1-2009-ОСГТК между настоящия спор и приложените съдебни актове. Налице е евентуално поддържаната от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с втория повдигнат въпрос са представени съдебни решения, в които е прието, че гражданският съд е длъжен да дава защита според поисканото от страните, като не може да подменя тяхната воля. В случая, проблемът е доколко от значение е какви са твърденията в исковата молба за отношенията между страните във връзка с една от евентуалните/алтернативни претенции, за да може да се приеме, че е осъществено другото твърдяно основание на иска. В случая, може ли да се отхвърли твърдението, че парите са дадени без основание, след като по единият от обективно съединените искове се поддържа, че са дадени по договор за заем. Не е осъществена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но разглеждането на въпроса е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Правният проблем, поставен по тълкуването на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с ПП 1-79 г. ВС РБ, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В заключение, налице са хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и касационно обжалване следва да бъде допуснато. Мотивиран от горното, съдът