Определение № 840 от 23.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 365/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по процесуално допустима частна жалба с вх.№ 148 от 06.01.2026 г., подадена от К. И. А. и И. П. А. чрез адвокат М. К. от АК - В., която е насочена срещу Определение № 5771 от 10.12.2025 г., постановено по гр.д.№ 4434/2025 г. по описа на ВКС, ГК, І г.о. в частта, с която е оставена без разглеждане подадена от настоящите жалбоподатели молба за отмяна на Решение № 676 от 13.11.2024 г., постановено по гр.д.№ 2474/2023 г. на ВКС, ІІ г.о., както и за отмяна на Определение № 3540 от 09.07.2024 г., постановено по ч.гр.д.№ 2280/2024 г. на ВКС, ІІ г.о. Не е постъпил отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК от ответниците по частната жалба. Съгласно ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д.№ 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК, при обжалване на определенията приложими са правомощията на съда при пълен въззив, като проверката на правилността на обжалвания акт не е обвързана от въведените в частната жалба оплаквания, които имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. Упражнявайки своите правомощия по така указания начин, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, приема следното: В настоящия случай изводът за недопустимостта на подадената от К. И. А. и И. П. А. молба за отмяната на Определение № 3540 от 09.07.2024 г., постановено по ч.гр.д.№ 2280/2024 г. на ВКС, ІІ г.о. е аргументиран от предходния тричленен състав с констатациите, че това определение е постановено в производство по чл. 274, ал. 2 ГПК, като с него е потвърдено постановеното по реда на чл. 288 ГПК Определение № 2025 от 24.04.2024 г. по гр.д.№ 2474/2023 г. на ВКС, II г.о. в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от К. И. А. и И. П. А. касационна жалба. Съобразено е задължителното тълкуване по т. 6 на ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което не подлежат на отмяна определенията, преграждащи развитието на делото, с изключение на определенията за прекратяване на производството поради отказ от иска. Посочено е, че определението, чиято отмяна е поискана, не попада в изключението по т. 6 на цитираното тълкувателно решение, поради което и постъпилата молба за отмяна се явява процесуално недопустима. Верността на фактическите констатации, направени от предходния тричленен състав на ВКС, се потвърждава от данните по делото, а и не се оспорва, видно от текста на разглежданата частна жалба. Към правилно установените факти законът е приложен в неговия точен смисъл съобразно цитираната задължителна практика на ВКС, поради което атакуваното определение се явява правилно и подлежи на потвърждаване в обсъжданата част. Относно молбата за отмяната на Решение № 676 от 13.11.2024 г. по гр.д.№ 2474/2023 г. на ВКС, ІІ г.о. предходният тричленен състав е съобразил, че молителите се позовават на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, но изложените в молбата за отмяна фактически твърдения не обосновават нито тази хипотеза, нито някое от останалите отменителни основания с произтичащия от това извод за недопустимост на молбата в съответствие със задължителното тълкуване по т. 10 на ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК. Настоящият съдебен състав намира, че преди да се пристъпи към проверка по въпроса дали молбата за отмяна съдържа твърдения за факти, годни да бъдат подведени под някоя от изчерпателно регламентираните хипотези по чл. 303, ал. 1 ГПК и чл. 304 ГПК, на първо място е необходимо да се прецени дали е принципно възможно Решение № 676 от 13.11.2024 г. по гр.д.№ 2474/2023 г. на ВКС, ІІ г.о. да подлежи на отмяна. В тази връзка следва да се има предвид следното: С Решение № 676 от 13.11.2024 г. по гр.д.№ 2474/2023 г. на ВКС, ІІ г.о. е постановено, че се обезсилва въззивно Решение № 24 от 06.02.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 424/2022 г. на ОС – Шумен в частта, с която Н. Д. Н. и П. Д. Н. са осъдени да предадат на К. И. А. и И. П. А. владението на 2/3 ид.ч. от поземлен имот (нива) с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 959 кв.м., както и в частта, с която е отхвърлено възражението на Н. Д. Н. и П. Д. Н. за заплащане на направени в имота подобрения на обща стойност 8 850 лв. За да постанови този резултат, съставът на ВКС, ІІ г.о. е констатирал, че съдържанието на обстоятелствената част на предявената от К. И. А. и И. П. А. искова молба сочи на предприета от ищците защита по положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, като в петитума на исковата молба е направено искане същите да бъдат признати за собственици на основание наследствено правоприемство на 2/3 ид.части от процесния имот. При отсъствието на искане за осъждане на ответниците, като е осъдил ответниците да предадат на ищците владението върху процесните идеални части от имота, въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск с произтичащото от това обезсилване на акта му в обсъжданата част. По отношение на произнасянето на въззивния съд по възражението на Н. Д. Н. и П. Д. Н. за заплащане на направени в имота подобрения на обща стойност 8 850 лв., съставът на ВКС, ІІ г.о. е посочил, че е процесуално недопустимо ответниците да претендират заплащане на стойността на направени от тях подобрения в имота чрез възражение, когато срещу тях е предявен само положителен установителен иск за собственост, но не и осъдителен иск за собственост. В производството по разгледаното дело това е могло да стане единствено чрез насрещен иск, а такъв в случая не е предявен. При така обективираната правораздавателна воля с Решение № 676 от 13.11.2024 г. по гр.д.№ 2474/2023 г. на ВКС, ІІ г.о., настоящият състав на ВКС намира, че подадената от К. И. А. и И. П. А. молба за отмяна е насочена срещу акт, по отношение на който извънинстанционният способ за контрол върху правилността на влезли в сила съдебни решения не намира приложение. Съгласно т. 2 и разясненията в мотивите към нея от ППВС № 2 от 29.09.1977 г., на отмяна подлежат само актове, които се ползват със сила на пресъдено нещо, т.е. които са задължителни за страните, техните правоприемници и наследници и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани. Решение, с което не се разрешава със сила на пресъдено нещо материалноправен спор между страните, не подлежи на отмяна по реда на чл. 231 ГПК (отм.), респ. – чл. 303 и 304 от действащия ГПК. Обсъжданото Решение № 676 от 13.11.2024 г. се ползва само с процесуалноправни, но не и с материалноправни последици. В резултат от постановяването му единствено е преградена възможността да се постанови осъдителен диспозитив за предаване владението на идеалните части от недвижимия имот в рамките на производството, в което е постановено въззивното Решение № 24 от 06.02.2023 г. по в.гр.д.№ 424/2022 г. на ОС – Шумен, като пред К. И. А. и И. П. А. остава открита процесуалната възможност да заявят осъдителната си претенция в самостоятелно гражданско дело. Както е подчертано и в мотивите по т. 3 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК, отмяната е съдебно производство (процесуален способ) за защита срещу влезли в сила неправилни съдебни решения, когато неправилността се дължи на изчерпателно изброени в чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК основания. Целта на отмяната е преодоляване на формираната неправилно сила на пресъдено нещо на съдебния акт, както и възстановяване висящността на исковото производство. С възобновяване на производството се осигурява отстраняване на произтичащия от порока на съдебния акт резултат, чрез преодоляване на визираните в отменителните основания причини, довели до неговата неправилност. Отмяната цели и преодоляването на необжалваемостта на влязлото в сила решение, но само доколкото необжалваемостта е предпоставка за пораждането на силата на пресъдено нещо, като най-важна последица на съдебното решение. Целта на производството по отмяна определя и приложното поле на отмяната като процесуален способ за защита - влезли в сила решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо в трите й основни проявления: правоустановяващо действие (правопотвърждаващо или правоотричащо спорното право, което трансформира спорното правоотношение в безспорно), регулиращо действие (произтичащо от установеното с решението правно положение, задължаващо страните да съобразяват поведението си за в бъдеще със съдебно установеното правно положение - чл. 298, ал. 1 ГПК) и непререшаемост на спора (чл. 299 ГПК). С атакуваното решение спорът за предаване владението на идеалните части от недвижимия имот не е разрешен по същество, този акт не се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на него отмяната по реда на глава XXIV ГПК не намира приложение. Ето защо изводът на предходния тричленен състав, че молбата за отмяна на Решение № 676 от 13.11.2024 г. по гр.д.№ 2474/2023 г. на ВКС, ІІ г.о. е процесуално недопустима, се явява правилен като краен резултат с произтичащото потвърждаване на обжалваното определение и в тази му част. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданска колегия