Определение № 129 от 31.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4314/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение № 755 от 25.05.16г., постановено по гр.д.№ 650/16г. на Пловдивския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 247 от 25.01.16г., постановено по гр.д.№ 2819/15г. на Пловдивския районен съд, ІІІ с-в, с което е признато за установено по отношение на [община], че Г. Д. У. и А. Д. Т. са собственици по давностно владение на поземлен имот с идентификатор 56784.531.45 по КККР на [населено място] с площ от 314 кв.м., идентичен с парцел VІІ-45 от кв.89 по предходния план на града и с което е отхвърлен насрещният иск на касатора за признаване на установено по отношение на Г. У. и А. Т., че общината е собственик на посочения имот, както и искането за отмяна на констативен нот. акт № 2/2000 г. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че съгласно удостоверение № 3873 от 02.09.1959г. на ГНС-П. и на основание чл.4 от Закона за уреждане правата на лица, които са заели или получили държавни дворни места А. Т. и Д. Т. са признати за собственици на построена в държавно дворно място с площ от 300 кв.м. /процесния имот/ паянтова жилищна сграда на 45 кв.м., като през 1961г. на същите е позволено изграждането на двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 85 кв.м. През 1975г. е допусната съдебна делба на имота между наследниците на А. Т., като впоследствие с решението по извършване на делбата на Д. Т. лично и като майка и законен представител на малолетните си деца Г. Т. и А. Т. /ищците в настоящото производство/ е възложена двуетажната жилищна сграда с площ от 85 кв.м., ведно с 1/2 ид.част от дворното място, а на В. Т.- жилищната сграда с площ от 45 кв.м. и останалата 1/2 ид.част от мястото. От тогава през годините имотът е владян от ищците и от тяхната майка, които са направили в него и подобрения. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че до 1996г. не е било възможно държавни или общински имоти да се придобиват по давност, на след изменението на чл.86 ЗС това е възможно по отношение на имоти частна държавна или частна общинска собственост и с осъществяваното от ищците владение на имота в периода от 01.06.1996г. до 31.05.2006г. същите са придобили правото на собственост върху него на основание давностно владение съгласно чл.79, ал.1 ЗС. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. Може ли да се придобие по давност имот- частна общинска собственост, владян в периода 01.06.1996г.-31.05.2006г., предвид въведената с § 1 от ЗДЗС от 2006г. забрана; 2. Може ли да се придобие по давност имот- частна общинска собственост, владян в периода 01.06.1996г.-31.05.2006г., предвид разпоредбата на чл.7, ал.1 ЗОС и 3. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба възражения, като изложи мотиви за произнасянето/непроизнасянето си. Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В случая първият и свързаният с него втори поставен въпрос са решени в противоречие с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение на ВКС - № 98 от 11.05.16г. по гр.д.№ 201/16г., І г.о., с което тези въпроси са решени по друг начин. Ето защо следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на посоченото основание, като отговор на третия поставен въпрос ще бъде даден с решението по делото. С оглед уважаване на искането за допускане на касационната жалба до разглеждане, на касатора следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателство за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 114, 07 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ по сметка на ВКС. Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.