Определение № 785 от 19.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 2921/2017 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1659 от 31.10.2017 г. по гр. д. № 5281/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение от 28.06.2017 г. по гр. д. № 15850/2014 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на молбата на [фирма] за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното по делото решение в частта за разноските с присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното определение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна и за присъждане на сумата 2 436 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита в производството пред първата инстанция. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от ответника П. Г. Н., който изразява становище за отсъствие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на частната касационна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди определението на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молбата на [фирма] за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното по гр. д. № 15850/2014 г. решение в частта за разноските и за осъждане на ответника П. Н. да заплати на банката разноски по чл.78, ал.1 ГПК за адвокатско възнаграждение в размер на 2 436 лв., Софийски апелативен съд е приел, че до приключване на устните състезания пред първата инстанция банката - жалбоподател не е представила доказателства да е уговорила с процесуалния си представител по делото адв. А. Б. - Д. адвокатско възнаграждение в претендирания размер. Позовавайки се на задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е преценил, че непредставянето на доказателства за сключен договор за правна помощ с упълномощения по делото адвокат, съдържащ уговорки за конкретен размер на адвокатското възнаграждение и за начина на неговото плащане, съставлява пречка за присъждане на възнаграждението. Като самостоятелен аргумент за недължимост на претендираното възнаграждение и за неоснователност на молбата по чл.248 ГПК въззивният съд е посочил и обстоятелството, че представените пред първоинстанционния съд доказателства във връзка с претенцията за разноски са незаверени и не установяват реално плащане на възнаграждение в размер на сумата 2 436 лв. за защита по делото срещу ответника П. Н., тъй като в тях е посочен друг ответник - [фирма], който не е страна по делото. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалвания въззивен акт до касационен контрол. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е посочил като значими за зихода на делото следните два въпроса: „Каква е изискуемата форма за договора за правна защита и съдействие - такава за действителност или за доказване; Издадената от страната фактура индивидуализира ли вземането за адвокатски хонорар”. Касационно обжалване по така формулираните въпроси не може да се допусне поради несъответствие на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като тяхното разрешаване от въззивния съд не е обусловило постановения с обжалвания съдебен акт правен резултат. За да счете за неоснователна претенцията на частния жалбоподател за разноски под формата на адвокатско възнаграждение, въззивният съд е взел предвид липсата на представени до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд доказателства за уговаряне на адвокатско възнаграждение в определен размер с упълномощения по делото адвокат и за реално заплащане на възнаграждението. При формиране на извода за неоснователност на претенцията за разноски съдът изобщо не е обсъждал каква е изискуемата форма за сключване на договор за правна защита и съдействие и дали издадената от страната фактура индивидуализира вземането за адвокатски хонорар. След като не са обсъждани от съда, поставените от частния жалбоподател въпроси не са обусловили отхвърлянето на искането за разноски и на молбата по чл.248 ГПК, поради което не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Въпросът дали преценката на съда за липса на доказателства за уговаряне на възнаграждението и за неговото реално заплащане кореспондира с доказателствата по делото, е от значение за правилността на въззивния акт, която не е предмет на проверка в стадия за селекция на касационните жалби. По отношение на поставените в изложението въпроси не е осъществена и сочената от жалбоподателя допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, обоснована с твърдения за произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС - т.1, определение № 296/30.05.2017 г. по ч. т. д. № 1061/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., и определение № 578/12.10.2010 г. по ч. гр. д. № 504/2010 г. на ВКС, ІV г. о. Задължителните указания в т.1 от цитираното тълкувателно решение са в смисъл, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението; в договора /с който е уговорено възнаграждението/ следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Изводът на въззивния съд, че непредставянето на доказателства за уговаряне на адвокатско възнаграждение в определен размер с упълномощения по делото адвокат и за реално плащане на възнаграждението за целите на конкретното дело, не противоречи, а е в съответствие с дадените от ОСГТК на ВКС указания, което изключва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С определението по ч. т. д. № 1061/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., е формулирана задължителна практика по процесуалноправния въпрос за доказателственото значение на издадената от страната фактура спрямо плащането на адвокатското възнаграждение. Мотивите към обжалвания въззивен акт не съдържат произнасяне по идентичен правен въпрос, поради което задължителната практика в посоченото определение е неотносима и не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Другото представено с изложението определение по ч. гр. д. № 504/2010 г. на ВКС, ІV г. о., е постановено по реда на чл.274, ал.2 ГПК и според указанията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. няма характер на задължителна съдебна практика от значение за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. При създадената с Тълкувателно решение № 6/2010 г. на ОСГТК на ВКС задължителна съдебна практика по въпроса в кои случаи се присъждат съдебни разноски за адвокатско възнаграждение и как следва да бъде доказано изплащането на възнаграждението определението по гр. д. № 504/2010 г. на ВКС, І. г. о., не би могло да се преценява в аспекта на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 5281/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК от Софийски градски съд определение от 28.06.2016 г. по гр. д. № 15850/2014 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,