Определение № 6313 от 22.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4378/2024 г.

Образувано е по частна жалба на Р. В. Б., с [ЕГН], с настоящ адрес в Република Италия, срещу Определение № 11200/16.11.2023 г., постановено по адм. дело № 9521/2023 г. по описа на Върховния административен съд, шесто отделение. Частният жалбоподател мотивира наличие на касационни основания по чл. 209, т. 3, във връзка с чл. 236 АПК. Защитната теза за неправилност на постановения съдебен акт е аргументирана със съображения, че тричленният състав на Върховния административен съд неправилно е отрекъл наличието на годен за оспорване властнически акт. Твърди, че двете становища, с които се е произнесъл Инспекторатът към Висшия съдебен съвет (ИВСС) по повод твърденията за неправилни съдебни актове и наличие на конфликт на интереси на съдиите по гр. дело № 227/2022 г. по описа на Окръжен съд (ОС) – Разград, са подлежали на административен контрол от Висшия съдебен съвет (ВСС), поради което непроизнасянето на последния в срок по подадената жалба е формирало мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. Сочи, че възприетата от тричленния състав теза противоречи на съдебната практика на съда, застъпена в Определение № 8013/19.07.2023 г., постановено по адм. дело № 6486/2023 г., VI о. на Върховния административен съд. Излага, че в рамките на производството, приключило с Решение № 75/11.05.2023 г., постановено по гр. дело № 227/2022 г. по описа на ОС – Разград, е разрешен неправилно спор за дължимост на средства по сключен договор за кредит, доколкото не са съобразени правилата на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (Директива 93/13/ЕИО), както и тези на чл. 143 и сл. от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), и при положение, че съдията докладчик се намира в условията на конфликт на интереси с една от страните по делото. Изразява несъгласие и с волята, закрепена в Разпореждане № 320/29.05.2023 г. и Разпореждане № 362/14.06.2023 г. по същото гр. дело № 227/2022 г. на ОС – Разград, както и в Разпореждане № 211/08.09.2021 г. по гр. дело № 152/2021 г. по описа на ОС – Разград и Разпореждане № 643/25.22.21 г. по ч.гр.дело № 540/2021 г. По изложените съображения претендира отмяна на обжалваното определение на тричленния състав на Върховния административен съд. Не претендира разноски. Ответникът – Съдийската колегия (СК) на ВСС, изпълняваща функциите на ВСС при условията на §23, ал. 2 от Преходните и заключителните разпоредби (ПЗР) на Закона за изменение и допълнение (ЗИД) на Конституцията на Република България (КРБ), обн. в Държавен вестник (ДВ), бр. 106/22.12.2023 г., в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител – Д. Г., оспорва частната жалба. С отричащи основателността й доводи моли съдебният акт да бъде оставен в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 120,00 (сто и двадесет) лева. Върховният административен съд, в настоящия петчленен състав на Втора колегия, след като обсъди данните по делото и изложените пред настоящата инстанция доводи намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в рамките на законоустановения срок по чл. 230 АПК и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Производството пред тричленния състав на Върховния административен съд е образувано по жалба на Р. В. Б. срещу мълчалив отказ на СК на ВСС да се произнесе по жалбата й от 26.07.2023 г. срещу Становище с изх. № Ж-21-748/26.07.2023 г. на ИВСС по искането за възбуждане на дисциплинарно производство и налагане на дисциплинарни наказания на съдии от ОС - Разград, допуснали нарушения при разглеждането на гр. дело № 227/2022 г. по описа на съда. За да постанови атакуваното определение, тричленният състав на Върховния административен съд е приел, че ИВСС е сезиран със сигнал, в който са изложени твърдения за неправилни съдебни актове и наличие на конфликт на интереси на съдиите по гр. дело № 227/2022 г. по описа на ОС – Разград. ИВСС се е произнесъл със Становище с изх. № Ж-21-748/26.07.2023 г., приемайки че поставените в сигнала проблеми са извън изчерпателно изброените му в чл. 54, ал. 1 ЗСВ правомощия, сред които извършване на проверки върху организацията на административната дейност на съдилищата, прокуратурите и следствените органи, както и контрол върху образуването, движението и приключването на делата в установените от процесуалните закони срокове. Формулиран е извод, че ИВСС не е компетентен да преценява обосноваността, законосъобразността и правилността на постановените от магистратите съдебни актове при осъществяване на тяхната правораздавателна дейност. По отношение на твърдението за конфликт на интереси на съдията – докладчик, е констатирана немотивираност и липса на доказателства, а в тази връзка и неоснователност на оплакването. Във връзка с изложеното е прието като краен извод, че не са налице обективни основания за образуване на проверка по чл. 56, ал. 1, чл. 57, ал. 2 и чл. 58 ЗСВ, което е предопределило и отхвърляне на подаденото искане. На 26.07.2023 г. Р. В. Б. е подала жалба до ВСС против становището на ИВСС с изх. № Ж-21-748/26.07.2023 г., в която е формулирано и искане за възбуждане на дисциплинарно производство и налагане на дисциплинарни наказания на съдиите от ОС - Разград, допуснали нарушения при разглеждането и постановили неправилни съдебни актове по гр. дело № 227/2022 г. по описа на съда. Липсата на произнасяне по инициираното оспорване е мотивирала Р. В. Б. да подаде жалба до тричленния състав на Върховния административен съд, срещу мълчалив отказ на ВСС да удовлетвори исканията й. При така установените факти тричленният състав на съда е приел, че не е налице годен предмет на съдебен контрол, доколкото сезираната СК на ВСС не е имала правното задължение да се произнесе по депозираната жалба, а оттам и бездействието й не може да формира мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. Определението е правилно. Мълчаливият отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК по принцип съставлява законнопрезумирано отрицателно по съдържание волеизявление от страна на административния орган по отправеното до него искане за издаване на административен акт с конкретно предписано съдържание. Следователно мълчалив отказ по чл. 145, ал. 2, т. 1, вр. чл. 58, ал. 1 АПК е налице при неизпълнение в сроковете по чл. 57 АПК на задължение на административния орган да разгледа по същество отправено до него искане. По този начин законодателят е регламентирал правна фикция, която приравнява бездействието в съответния законовоопределен срок на административен орган, сезиран с допустимо искане по въпрос, по който той е компетентен да се произнесе, с изричен отказ. Когато обаче органът е сезиран с искане, което не поражда за него задължение да се произнесе с надлежен акт, не се формира и мълчалив отказ като фингирано властническо волеизявление. При липсата на задължение за произнасяне по искането, бездействието на административния орган не представлява мълчалив отказ, т.к. срок за произнасяне въобще не започва да тече - Сравн.: чл. 58, ал. 1, вр. чл. 57 АПК. По аргумент от предписанието на чл. 4, ал. 1 АПК, административните органи действат само в рамките на своята компетентност. По тази причина не може да бъде субект на мълчалив отказ орган, който не е овластен да издаде изричен такъв, т.е. не е законно овластен да се произнесе по искането, с което е бил сезиран. Не е налице правната фигура по чл. 58, ал. 1 АПК и когато е инициирано производство по оспорване на административен акт по административен ред пред по-горестоящия орган, а той не предприема никакви процесуални действия в регламентирания срок за произнасяне. В тази хипотеза, по аргумент от чл. 97 АПК, се открива възможността засегнатият субект да атакува законосъобразността на административния акт по съдебен ред, ако последният подлежи на такъв тип обжалване. В случая, СК на ВСС е сезирана с жалба срещу становището на ИВСС и с искане да бъде образувано дисциплинарно производство по реда на ЗСВ. Бездействието й и в двете хипотези не формира мълчалив отказ като годен предмет на съдебен контрол. На първо място, както бе посочено по-горе, задължението за произнасяне възниква тогава, когато административният орган е сезиран с искане за постановяване на детерминиран от обхвата на възложената му предметна компетентност индивидуален или общ административен акт. В случая предмет на оспорване пред ВСС е актът на инспектора на ИВСС, обективиращ констатации по отношение основателността на сигнал, с който Инспекторатът е сезиран, и в този смисъл представлява волеизявление по чл. 122 АПК. Той се отличава от административните актове по това, че не поражда права и задължения за конкретно определени и определяеми правни субекти. По тази причина и съдебният му контрол е изключен с изрична законова разпоредба – Сравн.: чл. 124, ал. 2 АПК. Ето защо непроизнасянето на ВСС по жалбата на Р. Б. срещу становището на ИВСС, не формира мълчалив отказ, подлежащ на свой ред на съдебен контрол. То не е акт на горестоящ административен орган, при липсата на нормативно установена компетентност на ВСС да контролира актове на ИВСС. Безспорно липсата на възможност актът да се окачестви като административен и да се оспори пред ВСС налага извод, че бездействието на СК на ВСС по повод жалбата срещу становището на инспектора към ИВСС е правно ирелевантно и производството в тази част, както правилно е установил първоинстанционният съд, е недопустимо. Наличието на годен за оспорване административен акт е абсолютна положителна процесуална предпоставка по възникване правото на съдебно оспорване, а липсата на такъв обуславя недопустимост на съдебното производство - Сравн.: чл. 159, т. 1 АПК. При липсата на предмет, оспорването срещу непроизнасянето на СК на ВСС е недопустимо. На второ място, не е налице мълчалив отказ и в частта по подаденото искане за образуване на дисциплинарно производство от СК на ВСС. По аргумент от чл. 316, ал. 1 ЗСВ съответната колегия на ВСС с решение образува дисциплинарно производство по постъпило предложение по чл. 312, а в случаите по чл. 314, ал. 2 с.з. продължава дисциплинарното производство, като избира дисциплинарен състав по реда на този член. Както тричленният състав на Върховния административен съд правилно е констатирал, съгласно предписанието на чл. 312 ЗСВ, активно легитимирани да подадат предложение за образуване на дисциплинарно производство за налагане на дисциплинарно наказание на съдия, прокурор и следовател, административен ръководител и заместник на административен ръководител са следните лимитативно посочени лица: съответният административен ръководител, по-горестоящият административен ръководител, ИВСС, и министърът на правосъдието. В този смисъл и СК на ВСС не е била надлежно сезирана, за да образува дисциплинарно производство, поради което бездействието й по искането в депозираната жалба на Б. от 26.07.2023 г., не може да се категоризира като мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. По изложените съображения тричленният състав на Върховния административен съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна и следва да бъде уважена, поради което и на основание чл. 143, ал. 3, във връзка с чл. 228 и чл. 144 АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8, вр. с ал. 7, изр. 2-ро от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, Р. В. Б. следва да бъде осъдена да заплати на Съдийската колегия на ВСС, разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящата инстанция в размер на 100 (сто) лева. Водим от горното и на основание чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия