Определение № 372 от 26.07.2010 г. на ВКС, I г. о., ГК

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от С. А. В., подадена чрез процесуалният му представител адв. Ю, срещу определение № 319/10.05.2010 г., по ч.гр.д. № 343/2010 г. на Д. окръжен съд, с което е потвърдено определение, инкорпорирано в решение от 15.01.2010 г. по гр.д. № 1926/2008 г., по описа на Д. районен съд, с което е прекратено производството по делото, в частта за исканото установяване по отношение на Д. С. Г. и С. Ж. Г., чрез адв. С, че С. А. В. е собственик на намиращите се в източната част на дворно място с площ от 448 кв.м.,представляващо поземлен имот с идентификатор № 7* по кадастралната карта на гр. Д., гараж с площ от 25 кв.м., идентификатор 72624.609.1366.3 по кадастралната карта на гр. Д., сервизни помещения, пристроени към намиращата се в дворното място жилищна сграда, от нейната източна страна, както и външна тоалетна. Касаторът се позовава като основания за допускане на касационния контрол на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 от ГПК. Ответниците по частната касационна жалба – Д. С. Г. и С. Ж. Г., чрез процесуалният си представител адв. С, в подадения в срок писмен отговор, молят същата да не бъде допускана до касационно обжалване, по подробно изложени съображения, евентуално – да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното: На първо място, касаторът не е формулирал изрично същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е решен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, който е решаван противоречиво от съдилищата или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. На второ място, в изложението за обосноваване на различните основания за допустимост на касационното обжалване се обсъждат няколко различни въпроса, които могат обаче да бъдат изведени единствено по тълкувателен път. В обосноваване на основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК липсва ясна формулировка на материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, като е посочена практика на ВКС, според която установителен иск за собственост може да се предяви и когато имотът се намира във владение на ищеца, като в този случай е налице интерес от защита на субективни права по реда на чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) и делото не може да се прекратява. От една страна, така коментираният въпрос не е бил разглеждан от въззивната инстанция, доколкото по делото е установено по безспорен начин, че не ищецът – частен касационен жалбоподател владее процесните имоти, а ответниците по делото, т.е. цитираната практика е ирелевантна към настоящата хипотеза. От друга страна, в подкрепа на обосноваване на основанието за касация са приложени две определения и едно решение на ВКС, които не са от категорията на задължителната практика, каквато се има предвид във визираното основание за допустимост. Освен това, приложените Опр. № 338/15.10.2008 г., по гр.д. № 1568/2008 г., на V г.о. и Решение № 10/22.02.98 г., по гр.д. № 3037/97, на IV г.о., обсъждат различни от поставения от частния касатор въпроси, като разглеждат допустимостта на установителни искове за съсобственост на недвижим имот, респективно за притежаваните ид.ч. от общите части в ЕС, и то в хипотезата на осъществявано от ответниците владение върху имотите, предмет на делата. В обосноваване на основанието по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК се обсъждат въпроси свързани с недопустимостта на „предявения установителен иск при наличие на по-силното основание – осъдителния”, като се твърди, че предмет на конкретния спор е недвижим имот, представляващ дворно място, „притежавано в съсобственост”, въпреки че предмет на разглеждане от въззивния съд е било производството по делото по отношение на изградени в това дворно място гараж, сервизни помещения и външна тоалетна, за които касаторите са претендирали изключителната собственост. Освен това е посочено, че „постановеният акт” на Д. окръжен съд е „противоречиво решаван от съдилищата”, без да са посочени и представени копия от друго или други влезли в сила съдебни решения по същия правен въпрос. На последно място, при обосноваване на основанието за допустимост по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК е посочен материалноправен въпрос, който е от значение не за изхода на конкретния правен спор, а именно – заведеният иск за собственост върху имот, притежаван в съсобственост (който не е бил предмет на разглеждане от въззивната инстанция, както бе посочено по-горе), а по отношение на спорните сгради, притежавани в индивидуална собственост, могат ли да бъдат защитени по пътя на установителната претенция. От една страна, принципната възможност да се защитава правото на собственост по пътя на установителния иск за собственост не е била предмет на разглеждане от въззивната инстанция, като разгледаният такъв, който е от съществено значение за изхода на конкретното дело, е допустимостта на установителния иск за собственост в случаите, когато ответниците еднолично осъществяват владението върху имота предмет на делото, т.е. когато ищците могат да защитят правото си на собственост по пътя на ревандикационния иск. От друга страна, касаторът не е обосновал самото касационно основание, т.е. какво е значението на поставения от него „материалноправен въпрос” за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Независимо от изложеното, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че е безспорно както в съдебната практика, така и в правната теория, че една от процесуалните предпоставки за допустимост на установителния иск за собственост, и то от категорията на абсолютните такива, т.е. за тези, за които съдът следи служебно, е наличието на правен интерес от търсената защита. С оглед субсидиарния характер на установителния иск, безспорно е възприето от практиката на ВС и ВКС, че в случаите, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителния иск по чл. 108 от ЗС по отношение на владеещия несобственик, за него не е налице правен интерес от предявяването на установителен иск за изключителна собственост върху спорния имот, за разлика от хипотезата на съсобствеността, т.е. когато се претендира право на собственост върху ид.ч. от съсобствения с ответника имот. Това произтича, от една страна, от невъзможността да се получи пълна адекватна защита на накърненото материално право на ищеца, а от друга - с оглед принципа на процесуална икономия, недопускащ създаването на две или повече процесуални правоотношения, когато спорът може да се разреши само в един единствен процес. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение