Определение № 4125 от 17.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3195/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Ц., притежаваща юридическа правоспособност, срещу определение № 2293 от 19.05.2025 г. по в. ч. гр. д. № 831/2025 г. на Окръжен съд - Варна, с което е оставена без уважение частна жалба срещу определение № 2749 от 28.02.2025 г. по гр. д. № 16369/2024 г. на Районен съд – Варна, с което производството е прекратено на основание чл. 130 ГПК по отношение на исковете, заявени в условията на евентуалност от ищцата М. Ц. срещу етажната собственост в сграда, находяща се в гр. Варна, ул. „Съборни“ № 17, за прогласяване нищожността на решения под № 3, № 5 и № 6 по протокола на проведеното на 26.11.2024 г. общо събрание на етажната собственост (ОС на ЕС). Въззивният съд е посочил, че производството по делото е образувано по искова молба, предявена в преклузивния срок по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС, на М. Д. Ц., впоследствие уточнена с молби от 23.01.2025 г. и от 19.02.2025 г., срещу собствениците на обекти в сграда в режим на етажна собственост, с адм. адрес: гр. Варна, ул. „Съборни“ № 17, представлявани от управителя на ЕС „Кантора Комфорт“ ООД. С исковата молба са предявени искове, както следва: за отмяна на основание чл. 40 ЗУЕС на решенията под № 3; № 5 и № 6 по протокол от проведеното на 26.11.2024 г. общо събрание на етажната собственост, като незаконосъобразни – взети в нарушение на чл. 13, ал. 1 и ал. 7; на чл. 14, ал. 1 - 5; на чл. 15, ал. 1 – 3; на чл. 16, ал. 1, ал. 3, ал. 5 и ал. 6 ЗУЕС, а в условията на евентуалност – и искове за прогласяване нищожността на решенията под № 3; № 5 и № 6 по протокол от проведеното на 26.11.2024 г. общо събрание на етажната собственост поради противоречието им със закона – в противоречие с нормите на чл. 13, ал. 1 и ал. 7; на чл. 14, ал. 1 - 5; на чл. 15, ал. 1 – 3; на чл. 16, ал. 1, ал. 3, ал. 5 и ал. 6 ЗУЕС. За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че ищцата изрично е заявила, че наред с иска по чл. 40 ЗУЕС предявява и евентуални искове за прогласяване нищожността на решенията на ОС на ЕС, като е навела твърдения за противоречия с разпоредби на ЗУЕС, които противоречия според нея обуславят и нищожност на атакуваните решения на ОС на ЕС от 26.11.2024 г. по чл. 26, ал. 1, предл. първо и чл. 26, ал. 2, предл. трето ЗЗД. Въззивният съд е намерил, че нормите на ЗЗД за недействителност на сделките са неприложими по отношение на решенията на ОС на ЕС, тъй като те нямат характер на правни сделки, а представляват особен вид многостранни актове, които се вземат от неперсонифицирана общност от правни субекти и са насочени към постигането на обща цел, поради което не може да бъде прогласявана тяхната нищожност. Съдът е визирал, че за тях са предвидени специфични правила, които уреждат както изискванията за вземането на тези решения, така и начина за тяхната отмяна, като спазването на тези правила е основание и за действителността на решенията. Предвидените в ЗУЕС правила изключват приложението на общите правила за недействителност на сделките по ЗЗД, като преценката си по отношение пороците на атакуваните решения на ОС на ЕС съдът извършва при съобразяване на разпоредбите на ЗУЕС и с оглед наведените от обжалвалия решението собственик на обект в сграда в режим на етажна собственост конкретни фактически твърдения относно пороците на атакуваното решение/решения на ОС на ЕС. Като специален закон, ЗУЕС не определя дали неспазването, респ. нарушаването на други правила, различни от установените в ЗУЕС относно свикването и провеждането на ОС на ЕС и относно взимане на решенията, води до нищожност или до незаконосъобразност на решенията на ОС на ЕС, като тази преценка следва да се извърши от съда в рамките на производството по чл. 40 ЗУЕС. Въззивният съд е посочил, че всички наведени от ищцата оплаквания следва да бъдат разгледани от Районен съд – Варна в рамките на производството по чл. 40 ЗУЕС, доколкото в случая срокът по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС за атакуване на решенията е спазен. Жалбоподателката счита определението на въззивния съд за незаконосъобразно и неправилно, поради което иска отмяната му. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, но не формулира въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърди и че атакуваното определение е очевидно неправилно (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК). За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното: Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебния акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на горното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: В конкретния случай в изложението не е формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не е обосновано наличието на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от това, настоящият съдебен състав намира за необходимо да посочи, че в константната практика на ВКС, обективирана в решение № 39/19.02.2013 г. по гр. д. № 657/2012 г. на ВКС, І г. о., определение № 266/27.05.2019 г. по гр. д. № 4371/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., определение № 70/13.02.2020 г. по гр. д. № 2992/2019 г. на ВКС, ІІ г. о., определение № 157/25.09.2020 г. по гр. д. № 2621/2020 г. на ВКС, I г. о., определение № 6/13.01.2022 г. по гр. д. № 2943/2021 г. на ВКС, II г. о. и др., относно правния характер на решенията на общото събрание на ЕС и неприложимостта спрямо тях на правилата за недействителност на сделките е прието, че искът за отмяната на решенията на общото събрание на ЕС е само по чл. 40 ЗУЕС, независимо от степента на проявление на пороците, поради което и относно нищожните решения е предвиден същият съдебен контрол; неспазването на различните правила от предвидените за свикване и провеждане на общото събрание и за вземане на решенията не е равностойно, но законът не определя кои пороци водят до нищожност и кои до незаконосъобразност, като е оставил тази преценка на съда в рамките на съдебното производство. Атакуваното пред ВКС определение е съобразено с така изложеното разбиране. Същевременно е налице и практика на ВКС – определение № 98/15.03.2022 г. по ч. гр. д. № 479/2022 г., ІV г. о., решение № 50024/27.03.2023 г. по гр. д. № 978/2022 г., ІІ г. о. - в която е възприето, че са налице и определени хипотези, при които е допустим иск за прогласяване нищожност на решение на ОС на ЕС. От тези актове на ВКС следва, че извън срока по чл. 40 ЗУЕС нищожност на решение на общо събрание на етажна собственост (чрез иск при наличие на правен интерес или преюдициално по друг спор) може да се установява, само ако са наведени твърдения, че формално е създадена привидност за взето решение. Такива биха били случаите, в които е взето решение на общо събрание по реда на ЗУЕС, независимо че той е неприложим, тъй като е налице изключението по чл. 2 или чл. 3 ЗУЕС или е регистрирано и не е прекратено сдружение на етажните собственици, в което участват всички етажни собственици; ако общото събрание е упражнило правомощие, което не произтича от чл. 11 и чл. 33 ЗУЕС или липсва взето решение, въпреки че такова е отразено в протокола на общото събрание, както и когато не са налице условията на чл. 8 ЗУЕС (наличието на обособеност, при която отделен вход дава достъп само до част от индивидуално притежаваните обекти, които единствено обслужва). Настоящият казус обаче не попада в горните хипотези, предвид наведените твърдения от М. Ц. пред първоинстанционния съд, че решенията на ОС на ЕС са нищожни, поради неспазване на регламентирания ред за редовно свикване на ОС, вземането им при липса на кворум и без въпросите да са включени в предварително обявения дневен ред, липса на надлежно съставен протокол или съставянето на такъв извън определения в закона срок и без изискуемото се съдържание, липса на представителна власт на присъствалите лица. Следва да се отбележи и че исковата молба на Ц. е подадена в срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС. Обжалваното определение не е вероятно нищожно или недопустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,