Определение № 445 от 29.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4331/2016 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК Образувано е по частна жалба на Д. И. К.,Н. |Р. К. и Т. Р. К. чрез адв. М. С. срещу въззивно определение № 417 от 30.06.2016г по ч. гр.д №304/2016г на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане на Варненски окръжен съд ,съдържащо се в постановено по реда на чл. 247 ГПК решение, за връщане на същата молба ,по искане за допълване на същото решение. В изложение ,като правен въпрос от значение за изхода на делото се формулира този за произнасяне по направено оспорване от касаторите на автентичността на подписан договор .На следващо място е въпроса за задължението на съда да се произнесе по подадена молба, за която приема ,че „ молбата е подадена в срока по чл. 250 ГПК ” ,което означава ,че съдът дължи произнасяне по същество с изричен диспозитив, независимо от основателността й .Третият въпрос е, дължи ли се изричен диспозитив в решението по направено от страната оспорване истинността на документ по чл. 193 ГПК.В тези насоки е формулиран въпрос: Налице ли е изяснена фактическа обстановка при постановяване на определението. Сочи се противоречие с практиката на ВКС, формирана с ТР № 5/2012г ОСГТК и реш. № 66/2013г по гр.д №807/2012г ІVг.о по чл. 290 ГПК, според която практика по оспорването на документа се дължи произнасяне с диспозитива Съдилищата са отказали това в случая, основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК .Мотивите на определението са противоречиви и са допуснати множество процесуални нарушения .Общо се сочи основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. В отговор ответницата по частната жалба П. Д. К. оспорва съображенията за допускане до касационно обжалване. Отсъства формулиран правен въпрос по смисъла на ТР №1/2013 ОСГТК. Частната жалба е постъпила в срок и е процесуално допустима. Същата не следва да бъде допусната до касационно разглеждане, тъй като не отговаря на критерия поставените правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК да са свързани с решаващите съображения на съда, постановил обжалвания акт и да обуславят изхода на конкретното производство. Разрешеният в случая въпрос е изцяло от процесуален характер и от служебна компетентност ,за допустимостта на произнасяне по реда на чл. 250 ГПК, когато молбата е постъпила и разгледана по чл. 247 ГПК но молителят е изтъкнал и чл. 250 ГПК ,поради което произнеслият се съд я „връща” с разпореждане на това основание, т.е не я разглежда като допустимо искане по чл. 250 ГПК. С обжалваното въззивно определение действията на пъроинстанционния Варненски окръжен съд, разгледал по същество молбата на частните жалбоподатели като искане по чл.247 ГПК, поради което и върнал същата като недопустимо искане по чл. 250 ГПК, са възприети за законосъобразни. Решаващите съображения на въззивната инстанция са основани на собствена преценка относно съдържанието на искането, определено като евентуално. В действителност същото е едно ,при алтернативна квалификация: ако постановилият решението съд не счита ,че в постановеното решение е формирал воля по въпроса за оспорването на документа, съответно не може да постанови диспозитива по реда на чл. 247 ГПК - като поправка на явна фактическа грешка, тогава да разгледа молбата по чл. 250 ГПК и пак да постанови изричния диспозитив, изискван от оспорвалата документ страна ,а именно изрично да се произнесе за изхода от оспорването по чл. 193 ГПК в диспозитива на решението. Варненски окръжен съд е разгледал по същество искането по чл.247 ГПК,а по чл. 250 ГПК го е намерил за недопустимо, в която част е обжалвано разпореждането му, съдържащо се в решението. Въззивният съд е потвърдил разпореждането по същество съобразявайки недопустимостта за алтернативност, произтичаща от общите правила на гражданския процес ( чл.2 ГПК).Молбата е била разгледана и произнесена по същество при квалификация по чл. 247 ГПК и въззивният съд е възприел същата,като собствено е добавил ,че „липсата на съответен диспозитив не е въпрос по чл. 250 ГПК „ Както се изтъкна, искането за изменение на решението е било по същество едно и е разгледано, което обстоятелство е от решаващо значение в случая. Независимо от едновременното изтъкване на няколко от уредените в гл.ХVІІІ, раздел ІІІ ГПК хипотези от молителя, по него съдът дължи съответната квалификация ,за се произнесе по молбата, а не отделно решение (диспозитив) по всяка от посочените квалификации. Друг ще е случаят, ако обстоятелства по исканото допълване бяха други, а не тези, обосновали приложното поле на чл.247 ГПК, за което съдът се е произнесъл. Въззивният съд е изтъкнал несъстояло се процесуално условие относно чл. 250 ГПК като евентуално основание на молбата, но и несъответствието на обстоятелствата по нея с тази хипотеза. Дали с решението по чл.247 ГПК съдът се е произнесъл правилно по необходимостта от изричен диспозитив при отхвърлено оспорване на документ, е въпрос извън предмета на развилото се производство по обжалването с частна жалба, поради което и правните въпроси, свързани с горната решаваща преценка на съда и нейното противоречие с установена практика на ВКС нямат отношение към допускане на въззивното определение до касационно обжалване. В тази връзка изложението съдържа общо формулиран въпрос за „произнасяне по направено оспорване от касаторите на автентичността на подписан договор (т.1), дължи ли се изричен диспозитив в решението по направено от страната оспорване истинността на документ по чл. 193 ГПК (т.3), както и множество доводи, развити отделно в конкретизация на въпроса (т.І.2, І.3, от изложението, чрез въпроса „налице ли е изяснена фактическа обстановка „ ) ,включително преразказ на цитирана задължителна практика на ВКС в подкрепа на тезата. Овен горната група свързани въпроси, които не отговарят на общото условие на чл. 280 ал.1 ГПК да се произнесени решаващо с обжалвания акт и предстои да им бъде даден отговор с други съдебни актове, при евентуално обжалване на постановеното решение по чл. 247 ГПК и основното решение, правно съдържание има процесуалния въпрос по т.2 от изложението: за задължението на съда да се произнесе по подадена молба, за която приема ,че „ молбата е подадена в срока по чл. 250 ГПК ” ,което означава ,че съдът дължи произнасяне по същество с изричен диспозитив, независимо от основателността й. По този въпрос не може да се селектира критерии за допускане до касационно обжалване. Тезата във втората част на въпроса не е производна от цитата в първата му част. Освен това, мотивите на Варненски АС се цитират произволно (в тях липсва посочения израз) и се възприемат превратно .Въпросът изразява довод на въззивния жалбоподател, по който въззивният съд е изтъкнал друго: ” За да бъде допустима молбата по чл. 250 ГПК, освен да е подадена в срок ,в нея следва да се съдържа искане, съответстващо на хипотезата на чл. 250 ГПК „ Това разбиране на въззивния съд е в съответствие с установената практика по чл. 250, във вр. чл. 2 ГПК, а обосновка на посоченото основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК липсва. Останалите съображения в изложението по същество не са въпроси, а оспорване правилността на постановеното решение. Не е налице основание за допускане на частната касационна жалба до разглеждане. По изложените съображения,ВКС ІІІ г.о.