Определение № 592 от 10.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 853/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „ ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 231 от 24.01.2020 г., по в.т.д.№ 2690/2019 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 2139 от 25.03.2019 г., по гр.д.№ 5934/2018 г. за уважаване на предявения от „ БЕТА ИВ“ ЕООД срещу касатора, като ответник, субсидиарен иск по чл.59 ЗЗД във вр. с чл.137, ал.2 ЗЕ за заплащане на сумата 46 524 лв.- обезщетение за неоснователно ползване на собственото на ищцовото търговско дружество топлопреносно съоръжение за присъединяване на жилищната сграда в режим на етажна собственост, находяща се на [улица] към топлопреносната мрежа в периода 02.05.12 г. - 02.05.2017 г. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост,допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд за наличие на общият фактически състав на неоснователното обогатяване. Счита, че доколкото в хода на процеса отсъстват категорични доказателства за обедняването на ищцовото търговско дружество за сметка на обогатяването на ответника, както и основание за последното, правилото на чл.59 ЗЗД се явява неприложимо. Като лишен от основание в доказателствения материал по делото оспорва и изводите на въззивния съд, свързани материалноправната легитимация на ищеца на собственик на процесното топлопреносно съоръжение и с наличието на предпоставките на чл.137,ал.2 ЗЕ, в която единствена хипотеза топлопреносното предприятие дължи заплащане на съответната цена за ползване на изграденото от трето лице съоръжение. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1. “ Следва ли въззивният съд към момента на постановяване на решението си да съобрази изменението на Закона за енергетиката, а именно § 4, ал.4а ДР на ЗЕ ( обн.ДВ, бр.38/2018 г., в сила от 08.05.2018 г.)? “ и 2.“ Следва ли енергийното предприятие да дължи цена за ползване, съгласно чл.137, ал.2 ЗЕ, в случай, че клиентът изградил съоръженията не представя необходимия набор от документи, за да се сключи договор за изкупуване на енергийния обект за присъединяване и с оглед разпоредбите на гл.V, раздел ІV от Наредба № 16 -334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването ?“ Значението на поставените от касатора въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото е аргументирано с липса на формирана практика на ВКС по приложението на чл.137, ал.2 ЗЕ. Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за допускане на касационно обжалване, излагайки подробни правни доводи за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност оспорва и основателността на въведените касационни основания, поради тяхната правна несъстоятелност. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителните указания в ТР №1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материално-правен и/или процесуално- правен въпрос е този, който като включен в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния изход на делото. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира достъпа до касационно обжалване и който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая формулираните от касатора въпроси не отговарят на горните критерии и не се явяват обуславящи изхода на спора. Първият от тях, освен, че е несвоевременно въведен в процеса, тъй като е релевиран едва с въззивната жалба, е и без значение за изхода на конкретното дело, предвид действието на сочената материалноправна норма и крайната дата на исковия период. Вторият въпрос не само е некоректно поставен, но доколкото въобще не отговаря на фактите по делото и е извън решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение, се явява и без правно значение за формираната правораздавателната воля на съда. Видно от данните по делото, с обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение на СГС за уважаване на предявения иск по чл.59 ЗЗД, във вр. с чл.137, ал.2 ЗЕ. Преценявайки наличието на всички необходими елементи от общия фактически състав на неоснователното обогатяване – наличието на обогатяване за ответника, обедняване за ищеца, причинната връзка между тях, дали преминаването на имущественото благо е станало по правомерен начин и дали оставането му у ответника е в несъответствие с установения правопорядък и справедливостта, предвид конкретните приложими норми на специалния ЗЕ, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че ищцовото търговско дружество, на което, съгласно чл.154 ГПК е възложена доказателствената тежест да установи материалноправната си легитимация по предявения иск, е доказало в процеса, както правото си на собственост върху изграденото от него топлопреносно съоръжение, безспорно пуснато в експлоатация, така и ползването на същото през визирания в исковата молба период от ответника без основание. При обосноваване на изградения краен правен извод въззивната инстанция се е позовала на конкретните въведени в срока за отговора на исковата молба възражения, с които правото на собственост на „ БЕТА ИВ“ ЕООД върху топлопреносното съоръжение въобще не е била оспорена от ответното търговска дружество до подаване на въззивната жалба, нито е било оспорено твърдяното ползване на същото от последното по неговото предназначение, както и на изричното определение на СРС от открито с.з. на 20.11.2017 г., по гр.д.№ 2782/ 2017 г., преди изпращането му по подсъдност на СГС, с което правото на собствеността на ищеца върху процесните съоръжения, е приет за безспорен и ненуждаещ се от доказване факт. Анализирайки самостоятелно и в цялост събрания по делото доказателствен материал, вкл. отправената от ищцовото търговско дружество до ответника нотариална покана от 13.01.2014 г. за сключване на договор по чл.137, ал.3 ЗЕ, разменената между страните кореспонденция и отсъствие на ангажирани от „ ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, на което ответно дружество още с доклада по делото е указана доказателствена тежест да установи твърдението си за неспазване на нормативно установената процедура по оценяване и прехвърляне на процесното съоръжение от „ БЕТА ИВ“ ЕООД, Софийски апелативен съд е отрекъл да е налице неизпълнение на задължението на ответника по чл.137 ЗЕ, поради неоказано му от ищеца необходимо съдействие, което да е от значение за успешното провеждане на иска по чл.59 ЗЗД. Като лишено от основание в закона е преценено и възражението, основано на § 4, ал.4а от ДР на ЗЕ. Според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, освен, че същото е въведено в процеса едва с въззивната жалба на „ ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, т.е. след преклузивния срок за отговор на исковата молба, то дори и споделено разбирането на въззивника, според което цитираната материалноправна разпоредба като императивна подлежи на служебно съобразяване от решаващия съд, приложението й е изключено,поради действието й по време, началото на което е от месец май 2018 г., т.е. след исковия период, завършващ м. май 2017 г. Що се касае до правилността на извършената от въззивната инстанция преценка на доказателствата, която всъщност касаторът оспорва, същата, като неотносима към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК. Липсата на общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване изключва необходимостта от обсъждане на въведената допълнителна процесуална предпоставка – селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Единствено за пълнота на изложеното следва в тази вр. да се посочи, че според задлъжителните разяснения в т.4 от ТР № 1/ 19.02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е разрешен в обжалвано въззивно решение, ще е от значение за точното прилагане на закона, когато с произнасянето от касационната инстанция ще постигне промяна в създадената, поради неточно тълкуване, съдебна практика или осъвременяването й, с оглед на настъпило изменение обществените условия и законодателство, при които е била формирана, а за развитие на правото - когато приложимата правна норма е непълна, неясна или вътрешно противоречива и чрез корективното й тълкуване би се осигурило еднаквото й прилагане от съдилищата. В случая в изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не се съдържат твърдения за наличието на подобна хипотеза, нито обективно визираните правни норми ( чл.137, ал.2 ЗЕ и § 4, ал.4а от ДР на ЗЕ) се нуждаят от изправително тълкуване, за да се осигури точното им прилагане от съдилищата. В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 1 500 лв.( хиляда и петстотин лева), заплатено в брой, съгласно договор за правна защита и съдействие от 16.06.2020 г., сключен с адв.Р.А. и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК, адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС