Решение № 299 от 18.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 273/2010 г.

Обжалвано е въззивното определение № 1* постановено на 16.03.2010 год. по ч.гр.дело № 178/2010 год. по описа на Великотърновския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 7 от 13.01.2010 год. по гр.дело № 5/2010 год. на С. районен съд за връщане исковата молба на ППОК”З”, поради недопустимост на отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1 ГП. за процесния недвижим имот и е прекратено производството по делото. Недоволен от определението е касаторът ППОК”З” със седалище и адрес на управление с. А., Свищовска община, представляван от адвокат М от Великотърновската адвокатска колегия, който го обжалва в срока по чл.275, ал.1 ГП. като счита, че е допустимо касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГП. тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуален въпрос относно допустимостта на установителния иск в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, която прилага. Ответникът по частната касационна жалба ПК”У” не взема становище. За да потвърди определението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че жалбоподателят/ищец/ не е твърдял да е собственик на спорния имот, а е поддържал, че е осъществявал владение на същия в периода 31.07.2000 год. до 19.06.2008 год. Направен е извод, че към момента на предявяване на иска ищецът не е бил собственик или владелец на имота, а безспорно фактическата власт върху него се упражнява от ответната ПК”У”, с. Г. и след като може да защити накърнено материално право чрез предявяване на осъдителен иск, предявяването на установителен/отрицателен/ иск е недопустимо. Отчетено е, че ищецът не е от кръга на лицата, на които се противопоставя нотариалния акт за собственост по обстоятелствена проверка на ответника и не може да иска отмяната му в самостоятелна искова претенция. Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение като констатира, че определението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска намира, че частната касационна жалба е подадена в срок и е допустима. Материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна – постановленията на пленума на Върховния съд и тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд. Материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато наред с обжалваното въззивно определение съществува и друго влязло в сила, в което същият материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешен по различен начин, при което е без значение кой съд е постановил другото определение. За да има противоречие по същия въпрос трябва да се отчита, че определенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правно релевантни и различни факти са доказани, което налага винаги да се сравняват отделните случаи, да се намери общото между тях и това общо да е същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, което в случая е направено. Установителен иск е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши граждански спор със сила на пресъдено нещо както е в случая – на основание чл.124, ал.1 ГПК. Спор може да възникне относно всяко гражданско право, затова установителният иск е допустим относно всякакви граждански права. Интересът от установителния иск се разкрива, когато по делото ответникът оспорва претендираното от ищеца право или претендира правото, което ищецът отрича. Следователно, за да съществува интерес от установителния иск е достатъчно да се оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от него право. Според това, дали установителният иск цели да установи съществуването или несъществуването на спорното право той е в първия случай – положителен, а във втория – отрицателен. Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било за отрицателен установителен иск – зависи коя от двете страни ще вземе инициативата за съдебното разрешаване на спора. Да се уважи отрицателен установителен иск е равнозначно на отхвърляне на положителен такъв – това обяснява защо и по двата иска разпределението на доказателствената тежест е едно и също. Страната ищец признава, че не е собственик, поради което не е активно легитимирано да отрича собствеността на ответника, поради което липсва и правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск на основание чл.124, ал.1 ГП., за това правилно въззивния съд е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска с посочената правна квалификация. Представените решения на Върховния касационен съд касаят различна фактическа обстановка: Решение № 153 от 25.05.2004 год. по гр.дело № 593/2003 год. на І гражданско отделение е постановено в производство за делба и с оглед разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗН е отменен нотариален акт на основание чл.431, ал.2 ГПК/отм./, съобразно квотите на съделителите: Решение № 845/1996 год. на ІV гражданско отделение относно доказателствената сила на нотариален акт е неотносимо към настоящия спор; Решение № 1* от 15.10.2008 год. по гр.дело № 5478/2007 год. на ІV гражданско отделение е постановено в друго производство, свързано с приложението на чл.109, ал.1 ЗС във връзка с чл.183, ал.1 ЗУТ и чл.431, ал.2 ГПК/отм./. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение