Решение № 12789 от 1.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 6968/2010 г.

Решение № 12789 от 1.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 6968/2010 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С Решение № 14 от 9.04.2010 г., постановено по административно дело № 112/2010 г., Русенският административен съд е: 1) отменил решение № ПОВН-11/18.02.2010 г. на Директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - Районно управление "Социално осигуряване" (РУ "СО") - Русе и потвърдените с него разпореждания № 0-17-000-00-00257508/6.01.2010 г., № 0-17-000-00-00257513/6.01.2010 г. и № 0-17-000-00-00259566/12.01.2010 г. на Ръководителя по изплащане на обезщетения и помощи при ТП на НОИ - Русе; 2) разпоредил изпращане на преписката на Ръководителя по изплащане на обезщетения и помощи при РУ "СО" - Русе за решаване по същество на заявените искания за отпускане на обезщетения за временна неработоспособност поради общо заболяване по молби-декларации на Здравко Димитров Буюклиев вх. № 17-999-03-00017993/4.12.2009 г., вх. № 17-999-02-00021342/27.11.2009 г. и вх. № 17-999-01-00021316/28.12.2009 г., при спазване на дадените в съдебното решение задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона; 3) осъдил ТП на НОИ - Русе да заплати на Здравко Николов Буюклиев от гр. Русе сумата 150 лева деловодни разноски. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от Ръководителя на ТП на НОИ - Русе. Наведените от касатора доводи за неправилност на съдебния акт са относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на решението на Административен съд - Русе и потвърждаване на решение № ПОВН- 11/18.02.2010 г. на директора на ТП на НОИ - Русе и на потвърдените с него разпореждания за отказ за изплащане на парично обезщетение на ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите. Ответникът Здравко Димитров Буюклиев от гр. Русе, редовно призован, не се явява, не изпраща процесуален представител и не депозира писмен отговор на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационната жалба е допустима и основателна. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като извърши служебно проверка на основание чл. 218, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс и въз основа на фактите, установени от Административен съд - Русе, съгласно чл. 220 от АПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. В тази връзка решаващият състав на съда съобрази, че решението е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. След като провери решението и по реда на чл. 218, ал. 1 от АПК, ВАС, VI-то отделение, намира касационната жалба за основателна. Атакуваният с нея съдебен акт страда от твърдяните от касатора пороци, представляващи отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Въз основа на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е установил от фактическа страна, че служебното правоотношение на Здравко Буюклиев с ТД на НАП - Русе е прекратено на 24.11.2009 г. със заповед за дисциплинарно уволнение, а преди това с друга заповед е бил временно отстранен от служба от 7.10.2009 г. до приключване на дисциплинарното производство срещу него. Пред РУ "СО" - Русе Буюклиев е представил три болнични листа за общо заболяване за периодите 23.11.2009 г. - 29.11.2009 г. вкл., 30.11.2009 г. - 14.12.2009 г. вкл. и 15.12.2009 г. - 31.12.2009 г. вкл. - общо за 39 календарни дни. С три разпореждания от 6.01.2009 г. и 12.01.2010 г. на ръководителя по изплащането на помощите и обезщетенията при РУ "СО" - Русе на Буюклиев е отказано отпускане на парично обезщетение и по трите болнични листа, като е прието, че към деня на временната неработоспособност - 23.11.2009 г., лицето не е осигурено съгласно изискванията на чл. 40, ал. 1 от КСО. Жалбата по административен ред срещу тези разпореждания е отхвърлена от директора на ТП на НОИ - РУ "СО" - Русе с основен мотив, че към момента на настъпване на временната неработоспособност - 23.11.2009 г., лицето е било с прекъснато осигуряване, считано от 8.10.2009 г., а не с прекратено такова поради прекратяване на служебното правоотношение, поради което не са налице предпоставките по чл. 42, ал. 2 от КСО. За да уважи жалбата на Здравко Димитров Буюклиев, първоинстанционният съд е приел, че след 8.10.2009 г. има прекратяване (а не прекъсване) на осигуряването с осигурителя ТД на НАП - Русе, защото лицето е било осигурявано до 7.10.2009 г., и при наличие на останалите предпоставки по чл. 42, ал. 2 от КСО на Буюклиев е дължимо претендираното от него обезщетение за временна неработоспособност по реда на чл. 42, ал. 2 от КСО към 23.11.2009 г., когато е началната дата на първият болничен лист. Изложена е тезата, че прекъсване има, когато е налице временно спиране, което впоследствие е възобновено, а прекратяване - при трайно и необратимо преустановяване на съответна правна или фактическа дейност, и поради това, че временното отстраняване е последвано от окончателно прекратяване на служебното правоотношение, преустановеното осигуряване следва да се счита за прекратено, а не само за прекъснато. Досежно последвалите два болнични листа с начални дати 30.11.2009 г. и 15.12.2009 г., решаващият съдебен състав на АС - Русе е приел, че обезщетение се дължи и предвид наличието на алтернативно изискуемата предпоставка - прекратяване на трудовият договор, равнозначна на прекратяване на служебно правоотношение, настъпила на 24.11.2009 г. Тези изводи на съда са необосновани и в противоречие с материалния закон, като имат за последица постановяването на неправилно по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК решение. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства и е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, но е извел неправилни изводи, които не се възприемат от настоящата инстанция. Атакуваният съдебен акт се основава на неправилна преценка на събраните доказателства и е издаден в противоречие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби. Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество са били допуснати в конкретния случай. Основателни в тази връзка са оплакванията в касационната жалба за неправилна интерпретация на релевантните факти, с оглед на което са и твърденията на касатора за необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон. При постановяване на решението, подложено на касация в настоящото производство, решаващият съдебен състав на Административен съд - Русе е направил правен извод за приложимост на чл. 42, ал. 2 от КСО, който не съответства на установените от самия него факти. Съгласно цитираната разпоредба, за да възникне право на парично обезщетение за временна неработоспособност, трябва последната да е настъпила до 2 месеца от прекратяване на трудовия договор (респ. служебното правоотношение) или осигуряването. Прекратяването на служебното правоотношение с Буюклиев е настъпило с връчването му на 24.11.2009 г. на уволнителната заповед. Чл. 10 от КСО регламентира, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 и или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски, и продължава до прекратяването й. По-нататъшното уточнение в ал. 2 на чл. 42 от КСО - "... или осигуряването, ...", визира кръгът на самоосигуряващите се лица по чл. 4 от КСО. Отнесено към процесният казус това означава, че в случая двумесечният срок по чл. 42, ал. 2 от КСО започва да тече от момента на прекратяване на служебното правоотношение на Буюклиев, а не от момента на временното му отстраняване от длъжност, защото последното е довело само до прекъсване на осигуряването, а прекратяването на осигуряването е настъпило едва с прекратяване на служебните правоотношения, настъпило с връчването на 24.11.2009 г. на лицето на заповедта от 19.11.2009 г. за дисциплинарното му уволнение. Настъпването на временната нетрудоспособност на Буюклиев, удостоверено с първия по време от представените болнични листи, е с предхождаща прекратяването на осигуряването начална дата - 23.11.2009 г., което изключва наличието на приложното поле на чл. 42, ал. 2 от КСО, поради липса на елемент от фактическия състав, и съответно налага извода, че в случая не е налице основание за изплащане на парично обезщетение. Това, че в резултат на временното отстраняване на 7.10.2010 г. на Буюклиев от служба с оглед образуваното дисциплинарно производство срещу него, по силата на специален ред е не му е плащана заплата и съответно не са се дължали от осигурителя осигурителни вноски, не е аргумент за противното, защото, когато няма изплатено възнаграждение за упражнявана трудова дейност, а поначало не е отпаднало основанието за това, тъй като не е прекратено служебното правоотношение към този момент, то и осигуряването на служителя е прекъснато, а не прекратено по смисъла на чл. 42, ал. 2 от КСО. Иначе казано, в случаите на временно спиране на дейността има само прекъсване на осигуряването, а прекратяването му настъпва едва при трайното и необратимо преустановяване на съответната правна или фактическа дейност. Предвид горното не може да бъде кредитирана тезата, изложена в мотивите на проверяваният съдебен акт, че щом временното отстраняване от служба е последвано от окончателно прекратяване на служебното правоотношение, то преустановеното осигуряване следва да се счита за прекратено, а не само за прекъснато. Случаят е аналогичен с прекъсването на осигуряването при неплатения отпуск за повече от 30 дни за календарната година и при самоотлъчките. Не може да бъде споделено и виждането на първоинстанционния съд, че след като вторият и третият болничен лист са с начални дати 30.11.2009 г. и 15.12.2009 г., обезщетение по чл. 42, ал. 2 от КСО се дължи и предвид наличието на предпоставката "прекратяване на трудовия договор", равнозначна на прекратяване на служебно правоотношение, настъпила на 24.11.2009 г. В случая установената временна нетрудоспособност на Буюклиев не би могла да се раздели на периода с оглед представянето на три болнични листи. Първичният болничен лист, който констатира настъпването на неработоспособността на лицето, определя началният момент на отпуска за временна неработоспособност и правото на изплащане на парично обезщетение. Рискът "временна неработоспособност", констатирана с първичния болничен лист, продължава до възстановяване на работоспособността на осигуреното лице, при което е ирелевантно колко болнични листи са издадени като продължение на първичния. С всеки последващ болничен лист не се определя нова право на парично обезщетение и нов момент на изчисляване на дължимото обезщетение, защото се касае за една и съща по основание временна неработоспособност, установена още с първичния болничен лист - става дума за едно заболяване, като след първичния болничен лист са издадени продължения, които се отнасят до същото заболяване, водещо до временна нетрудоспособност. Изложеното налага извода за неправилност на приетото от решаващия съдебен състав на АС - Русе, че относно вторият и третият болнични листи е налице основание по чл. 42, ал. 2 от КСО с оглед началните им дати, последващи датата на връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение. От горното явства, че при постановяване на атакуваният съдебен акт съдът е приложил неправилно материалния закон - чл. 42, ал. 2 от КСО, и правният му извод за незаконосъобразност на актовете на осигурителните органи е необоснован, поради което обжалваното съдебно решение следва да се отмени като неправилно и вместо него да се постанови друго, с което подадената първоначална жалба се отхвърли като неоснователна.