Определение № 469 от 08.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 45/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадена от Н. Н. А., действащ чрез особения си представител адв. Х. П., касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от СГС, ГК, ІV „Б“ въззивен състав решение № 265891/27.09.2021г. по гр.д. № 4884/2020 г., с което са потвърдени решение от 10.12.2019г. на СРС, 31 състав по гр.д. № 36309/2018г., както и определение от 25.02.2020 г., с което е оставено без уважение искането му за изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските, с присъждане на разноски. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т.3 ГПК- нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с присъждане на разноски. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С писмения си отговор ответникът по касацията ГД „Изпълнение на наказанията“ изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови решението си СГС, ГК, ІV „Б“ въззивен състав е приел, че установената в чл. 2 ЗЗДискр. цел - да се осигури на всяко лице правото на равенство пред закона и равенство в третирането, се осигурява чрез предвидената в чл.4, ал.1 забрана за всяка пряка или непряка дискриминация, основана неизчерпателно изброените в разпоредбата признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. България е страна. Изложил е че първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест между страните, при съобразяване с разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр ., с която е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца, който е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация, и върху ответника, който само, ако ищецът докаже такива факти, следва да установи обратното - че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено, като неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за отхвърляне на предявените искове, позовавайки се на съдебната практика, обективирана в решение № 85/13.09.2016 г. по гр. д. № 4328/2015 г. на ВКС, IV г. о. Счел е, че предмет на доказване са следните обстоятелства: налице ли е разлика в третирането и то неблагоприятна; случай за сравнение; кой е признакът, предмет на защита; причинна връзка между неблагоприятното третиране и защитения признак. Съобразил се е със съдебната практиката, съгласно която за да е налице дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр ., следва да се направи сравнение между начина, по който ищецът е третиран и начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение, като по- неблагоприятното третиране на лишени от свобода, в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗДДискр. или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. Приел е, че по делото е установено, че по част от молбите на ищеца за получаване на входящ/изходящ номер, подавани до деловодството на затвора в [населено място] липсва поставен син регистрационен печат в горния ляв ъгъл, като са поставени само изходящи и входящи номера с химикал и подпис на съответния служител и резолюция, каквото изискване за поставяне на регистрационен печат върху процесните молби не е предвидено в ЗИНЗС, ППЗИНЗС или в приетите по делото Правила за документооборота. Ето защо е счел, че не се установява наличието на недопустим и противоправен резултат в дейността на ответника, в резултат на което да се приеме, че ищецът е третиран неправноправно спрямо останалите в същото положение, като обстоятелството, че в другите затвори в страната на ищеца е поставян печат не води до извод за дискриминационно отношение, тъй като самото твърдение за по - неблагоприятно третиране на лишения от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпява наказанието си, не е сред изрично предвидените дискриминационни признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр ., при установяване на които може да се приеме, че е извършена дискриминация. В случая не била нарушена и разпоредбата на чл.8, ал.2 ЕКПЧ, като непоставянето на печат на затвора върху съпътстващите молби, при факта, че на тях е положен регистрационен номер и подпис на съответния служител, и че същите са заведени в съответния дневник, по никакъв начин не води до извод за пряка или непряка дискриминация на ищеца или ограничаване на свободата на кореспонденция, при съобразяване и че самото наказание „доживотен затвор без замяна“ безусловно налага определени ограничения на личността. Ето защо е приел, че ищецът не е доказал наличието на факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация - пряка или непряка по някой от критериите, изложени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр ., тъй като не е налице по - неблагоприятно третиране на същия, спрямо другите лишени от свобода в затвора, в който изтърпява наказанието си „доживотен затвор“ и то по признак „лично положение“, поради което и правилно предявените на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т.2 ЗЗДискр. иска са отхвърлени, като неоснователни. Относно частната жалба е изложил, че ответникът ГД „Изпълнение на наказанията“ в хода на първоинстанционното производство е представляван от юрисконсулт, който своевременно е направил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като представянето на списък по чл. 80 ГПК е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноските, но не и за присъждане на разноски, които се дължат на основание чл. 78 ГПК в зависимост от изхода на спора. Юрисконсултското възнаграждение се определя от съда според вида на исковете и по правилата на чл. 78, ал. 8 ГПК, поради което и евентулано посочения негов размер в списък по чл. 80 ГПК не обвързва съда- ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 235/12.10.2017 г. по т. д. № 428/2017 г. на ВКС, II т. о., определение № 392/01.08.2017 г. по ч. гр. д. № 352/2017 г. на ВКС, IV г. о. и др. С оглед на това е приел, че размерът на възнаграждението е в границите на чл. 23, т. 4 НЗПП при съобразяване и на конкретно извършените от юрисконсулта дейности в първоинстанционното производство, поради което е оставил без уважение молбата на ищеца за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. По основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС. В случая обаче касаторът не е обосновавал приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК, като не е формулирал материалноправен и/или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело- т.1 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009г. Формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което и само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира правния въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. Липсата на формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да се обсъжда наличието на соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърденията, че съдът при постановяване на обжалваното решение е нарушил закона, не съставляват въпроси, а оплаквания за допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон- основания по см. на чл.281, т. 3 ГПК за касиране на въззивния акт като неправилен, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 265891/27.09.2021г. на СГС, ГО, ІV „Б“ въззивен състав, постановено по в.гр.д.№ 4884/2020 г. С оглед изхода на спора и на осн. чл.78, ал.8 ГПК на ГД „Изпълнение на наказанията“ се дължи юрисконсултско възнаграждение, което при съобразяване с положения труд по писмения отговор на касационната жалба и сложността на спора, съдът определя на 120 лв. Направеното от адв. П.- особен представител на Н. А., искане за определяне на възнаграждение за положения труд пред настоящата инстанция, е неоснователно. Правната помощ на ищеца е предоставена от първоинстанционният съд на осн. чл.25 вр. чл.23, ал.2 ЗПП, в който случай възнаграждението за оказаната от особения представител правна помощ се определя и е платимо, не от съда, а съгласно чл.39 ЗПП - от Националното бюро за правна помощ въз основа на отчет на адвоката по чл.38 ЗПП и решение на председателя на НБПП- в този смисъл е и трайно установената практика на ВКС, обективирана в определение № 188/16.06.2017 г. по ч. гр. дело № 1663/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 722/10.11.2015 г. по ч. гр. дело № 4299/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 380/25.07.2016 г. по ч. гр. дело № 2562/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 104/24.03.2015 г. по гр. дело № 5111/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 155/02.06.2016 г. по ч. гр. дело № 2016/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 61/26.01.2012 г. по ч. търг. дело № 10/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС, определение № 786/21.06.2011 г. по гр. дело № 74/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС и др. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,