Определение № 1004 от 21.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 719/2011 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 1 във връзка с ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Е. С. Я. от [населено място] срещу определение №560/19.05.2011 г. по гр. д.№ 489/2011 г. на ОС-Перник, с което е оставена без разглеждане жалбата на същата срещу определение от 01.04.2011 г., постановено по гр.д. №1838/2010 г. по описа на Пернишки районен съд, с което последният в качеството му на съд издал заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е обезсилил частично последната на основание решение № 920/08.12.2010 г. постановено по гр.д. № 3149/2010 г. на РС-Перник по иск по чл. 422 ал.1 от ГПК. Изложени са оплаквания за незаконосъобразност на обжалвания акт с искане за отмяна на това основание. Ответникът по частната не изразява становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: обжалваното определение на РС-Плевен е постановено в рамките на производство по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, след произнасяне от съда с решение от 08.12.2010 г. на РС-Перник по гр.д. № 3149/2010 г. по иск на Т.-П. ЕАД предявен по реда на чл.422 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК. С обжалвания акт е обезсилена частично заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 1447 /10.03.2010 г., издадена по гр.д. №1838 на РС-Перник до размерите на вземанията на кредитора Т.-П. АД признати с решение №920/08.12.2010 г. постановено по гр.д. № 3149/2010 г. на РС-Перник по иск по чл. 422 ал.1 от ГПК. Ето защо, въззивният съд е приел, че допустимостта на обжалване на това определение би означавало принципна възможност за повторно преразглеждане на спора предмет на заповедното производство, решен в последствие с влязло в сила съдебно решение по иск за същите вземания предявен по чл.422 от ГПК. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС, ТК, ІІ т.о. счита, че пререшаването на спора относно вземането предмет на заповедното производство, след като същото е решено с влязло в сила съдебно решение постановено по иск по чл.422 ал.1 от ГПК за същото вземане е недопустимо, с оглед и при положение, че в срока по чл. 285 ал.1 от ГПК, което следва от изричната законова разпоредба на чл. 299 ал.1 от ГПК. Доколкото с определението, с което първоначалноиздадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК се привежда в съответствие с изхода на делото по иск по чл.422 от ГПК, то допустимостта на производство по частна жалба срещу него би довела до повторно разглеждане и произнасяне по факти и обстоятелства обхванати от силата на пресъдено нещо от така постановеното и влязло в сила съдебно решение, което би било в нарушение на цитирана законова разпоредба относно непререшаемостта на спора. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение като прецени правилността на обжалваното определение