Определение № 8898 от 17.07.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5774/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Л. А. П. от гр. Плевен, чрез пълномощника й адв. Я. Димитров, срещу определение № 1495 от 23.04.2024 г., постановено по административно дело № 326/2024 г. на Административен съд – Плевен. С доводи за неправилност на определението се претендира неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по предявената жалба срещу мълчалив отказ на ОДМВР-Плевен, сектор „Пътна полиция“. Ответникът – ОДМВР-Плевен, сектор „Пътна полиция“, не изразява становище по частната жалба в срока по чл. 232 от АПК. Върховният административен съд, Второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, намира същата за процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното определение, на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК, административният съд е оставил без разглеждане жалбата на Л. А. П. срещу мълчалив отказ на ОДМВР-Плевен, сектор „Пътна полиция“ по заявление на „ВиК Плевен“ ЕООД за вдигане на наложени запори върху МПС, собственост на наследодателя на жалбоподателката Г. П. П., и е прекратил производството по делото. От фактическа страна по делото е установено, че със заявление УРИ 316000-3227/23.01.2023г., „ВиК – Плевен“ ЕООД е поискало от директора на ОДМВР –Плевен, отдел ПП, да бъдат вдигнати запори, наложени по изпълнително дело № 350/2009г. на ЧСИ И. Карапанчев, в КАТ – Плевен върху два леки автомобила на длъжника Г. П. П. във връзка със задължения на последния към дружеството. Заявителят сочи, че ЧСИ Карапанчев е лишен от правоспособност и не е действащ частен съдебен изпълнител, а архивът му не се съхранява, което е видно от писмо на юрисконсулт към Камарата на ЧСИ. Сезираният орган не се е произнесъл по заявлението на взискателя, във връзка с което Л. А. П. като наследник на длъжника, предявява иск пред Районен съд – Плевен срещу ОДМВР – Плевен, отдел ПП, по чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.439, ал.2 ГПК за осъждане на дирекцията да вдигне наложените по изпълнително делото запори върху МПС на нейния наследодател. С определение № 834/29.02.2024г. по гр. дело № 846/2024г., Районен съд – Плевен, прекратява производството и изпраща делото по подсъдност на Административен съд – Плевен, който във връзка с подадено от Л. П., уточнение на иска /жалбата/, приема, че се оспорва мълчалив отказ на ОДМВР-Плевен, сектор ПП да вдигне наложените запори върху МПС. При посочените обстоятелства, за да постанови горния резултат, съдът е изложил мотиви за липса на формиран мълчалив отказ, който да подлежи на съдебно обжалване. Приема се, че жалбоподателката не е страна в административното производство пред ОДМВР – Плевен, сектор „Пътна полиция“, тъй като заявлението до органа е подадено от „ВиК Плевен“ ЕООД. Извън горното съдът счита, че за органа не е възникнало задължение да се произнесе по заявлението за вдигане на запори върху МПС на длъжника Г. П. П., наложени по изпълнително дело № 350/2009г. на ЧСИ И. Карапанчев, тъй като искането не е отправено от ЧСИ, а от взискателя „ВиК Плевен“ ЕООД. Обжалваното определение е постановено при правилно прилагане на чл. 159, т. 1 от АПК. Крайният извод на съда за недопустимост на оспорването се споделя изцяло от настоящата инстанция. Аргументирани от доказателствата и в резултат на извършена служебна проверка по чл.159 АПК, са констатациите на съда, че в случая не е налице мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК, подлежащ на оспорване по съдебен ред. Безспорно е, че органът не е сезиран от жалбоподателката и непроизнасянето от негова страна, не формира по отношение на нея мълчалив отказ, подлежащ на обжалване. От друга страна, за административния орган не е налице задължение да се произнесе по заявлението на „ВиК“ ЕООД за вдигане на запори върху МПС, наложени в изпълнително производство. По силата на чл. 433, ал. 3 от ГПК единствено съдебен изпълнител може да вдигне служебно наложените запори, респ. с такова правомощие не разполага директорът на ОДМВР. Както запорното съобщение, така и действията по изпълнение на запорното съобщение не носят белезите на индивидуален административен акт по см. на чл.21, ал.1 АПК, с оглед на което искането за вдигане на наложените от ЧСИ запори, предявено от взискателя по изпълнителното дело пред директора на ОДМВР-Плевен не е породило за него задължения за произнасяне, от което следва, че не е налице формиран мълчалив отказ, подлежащ на съдебно оспорване пред административен съд на основание чл.145, ал.2, т.1 АПК. Търсената защита от жалбоподателката може да се осъществи по реда на ГПК, а редът по АПК е неприложим. По изложените съображения проверяваното определение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, Второ отделение,