Определение № 60424 от 19.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2355/2020 г.

Производството е по чл. 274 ал.2, изр.1 вр. ал. 1, т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца по иска по чл.226, ал.1 КЗ М. Н. М., действащ чрез майка си Н. М. С., срещу определение № 11870 от 28.08.2020г. по в.гр.д. № 2410/2019г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е оставено без уважение искането му по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Частният жалбоподател прави оплакване за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Поддържа, че за представителство пред първата инстанция в полза на застрахователя, с оглед изхода на спора, адвокатското възнаграждение по Наредба № 1/2004г. на ВАС на пълномощника на ответната страна възлиза в размер на 1401 лева, но тази сума се дължи при осъществено пълно процесуално представителство от адвоката, докато в случая пълномощникът на насрещната страна го е представлявала само при подаване на отговора на исковата молба и в първото по делото заседание пред първата инстанция, след което пълномощното на адвоката е оттеглено и страната се е представлявала от юрисконсулт (в останалите две съдебни заседания пред първата инстанция). С оглед на това жалбоподателят счита, че неправилно с въззивното решение са присъдени разноски на ответника за адвокатско възнаграждение в размер още на 134,80 лева, като общият размер от 1401 лева не съответства нито на фактическата и правна сложност на делото, нито на оказаната защита от адвоката., който не е осъществил представителство пред съответната инстанция в пълен обем. На второ място, жалбоподателят твърди, че присъденото юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция от 150 лева е прекомерно завишено с оглед цената на иска и правната и фактическа сложност на делото, както и извършените действия във въззивното производство, в което не са събирани доказателства. С оглед изложеното, ищецът поддържа, че размерът на юрисконсултското възнаграждение не следва да бъде по–голям от 80-100 лева. Ответникът по частната жалба, ЗАД „Армеец” АД, моли същата да се остави без уважение, като неоснователна. Поддържа се, че в негова полза са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от иска, при съобразяване на чл.7, ал.2, т.5 НМРАВ, с вкл. ДДС. Твърди, че размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение от 150 лева за въззивната инстанция е под минимума на чл.25 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като разгледана по същество е неоснователна. Въззивният съд е приел, че присъденото юрисконсултско възнаграждение за представителство пред въззивната инстанция в размер на 150 лева не е прекомерно с оглед цената на иска и правната и фактическа сложност на делото. По отношение на възраженията относно изменените разноски по решението на първата инстанция, апелативният съд е приел, че дължимото адвокатско възнаграждение е в размер на 1464 лева с ДДС [830 лева + (13000 лева х 3% )] с вкл. ДДС от 20%, поради което с оглед отхвърляне от него на иска за разликата от 2100 лева до 7 000 лева, е счел, че на ответника се дължи сума от още 134,85 лева за адвокатско възнаграждение за първата инстанция. Настоящият състав на ВКС намира, че частната жалба е неоснователна: Съгласно т. 24 от Тълкувателно решение № 6 / 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване и изменение на въззивното решение в частта за разноските по чл.248, ал.1 ГПК се обжалва по реда на чл.274, ал.2 ГПК, а не по чл.274, ал.3 ГПК, поради което обжалването му не е обусловено предпоставките на чл.280 ГПК, с оглед на което настоящият състав не се произнася по тях. Неоснователно е възражението на ищеца, че присъдените на застрахователя разноски за адвокатско възнаграждение (за първата инстанция) и за юрисконсултско възнаграждение (за въззивната инстанция) са прекомерни. Същите са съобразени с фактическата и правна сложност на делото, като предмет на спора и пред двете инстанции е бил целият механизъм на ПТП (вкл. с оглед възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице), видът на уврежданията, които са настъпили вследствие на ПТП, и размерът на обезщетението по чл.52 ЗЗД с оглед претърпените неимуществени вреди. Фактическата и правна сложност на делото не се определя единствено въз основа на броя на проведените заседания в съответната инстанция, в колко от тях е участвал процесуалният представител на страната и събирани ли са доказателства. Не може да бъде споделено виждането, че за „пълно процесуално представителство“ пред една инстанция се дължи минималния размер на адвокатското възнаграждение по Наредба № 1/2004г. на ВАС, тъй като размерът на възнаграждението зависи от фактическата и правна сложност на делото и значимостта за изхода на спора на извършените от пълномощника действия (в случая именно чрез действията на адвоката на застрахователя в първата инстанция в преклузивните срокове са въведени в предмета на спора възраженията на ответника за недължимост на обезщетението, съответно относно прекомерността на претендирания размер, във връзка са направени доказателствени искания, като ). С оглед изложеното, определението в обжалваната му част следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд